Проф. Дарко Танаскович: Турция не може да бъде добър посредник на Балканите

Проф. Дарко Танаскович: Турция не може да бъде добър посредник на Балканите

24 ноември 2011  |   0 коментара

Изночник: Агенция КРОСС

Интервю на Николай Кръстев - кореспондент на БНР за Западните Балкани, за сайта „Ориент.БГ”

„Турция не може да бъде добър посредник на Балканите” твърди бившият сръбски посланик в Турция и Ватикана проф. Дарко Танаскович. Той е един от големите академични авторитети в Сърбия и е автор на книгата: „Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите”, която се превърна в културно събитие в нашата северозападна съседка преди няколко години. Според него неоосманизмът е дълбочинна характеристика на турското национално битие.

Вие сте един от най-добрите сръбски ориенталисти и познавачи на османското наследство на Балканите. Откога според Вас Турция става значим фактор в нашия регион?

- Турция никога не е преставала да присъства на Балканите, без значение на това че Османската империя е напуснала по-голямата част от Балканите, но не и за съжаление целият регион след Балканските войни и Първата световна война. От 1918 г. Турция е само маргинално балканска страна, защото само 2 % от територията й е на Балканите. Турция обаче присъства в региона чрез мюсюлманските общности, които продължават да живеят след оттеглянето на Османската империя от Балканите.Такива са и случаите в Босна и Херцеговина, Македония, България, Гърция и останалите държави в региона. Тези мюсюлмански общности, които са иначе част от населението на тези държави, за които говорим, винаги са имали специално отношение спрямо Турция в емоционален план. В последно време същото можем да кажем и в религиозен и политически аспект. Затова мога да кажа, че тук на Балканите съществува един силен ориенталистки елемент, които аз възприемам като едно богатство, но и който може да бъде инструментализиран като фактор на разделяне и въобще за подялба. Поради тази причина Турция присъства по различни начини. Единият от тях е органичният, дълбочинният в сърцевината на Балканите. Когато става въпрос за политическото й присъствие, то тя от началото на 90-те години на миналия век, след края на Студената война и падането на Берлинската стена и времето на управление на покойния президент Тургут Йозал, стана все по-видима в политически, икономически и военен аспект на Балканите. Това става в рамките на политиката й на „неоосманизъм” и опита да възстанови влиянието си върху териториите, които някога са били част от Османската империя.

Какво се промени в турската външна политика след идването на власт на правителството на премиера Реджеп Тайп Ердоган?

- Смятам, че същински нищо в смисъла на турския национално-държавен интерес не се е променило. Единствено сега този интерес се артикулира по друг начин в съотношение с международната ситуация, за която Анкара смята, че е по-изгодна за осъществяването на нейните цели или за създаването на свои зони на интереси на Балканите. Както вече казах, още от времето на президента Йозал започна постепенното представяне в турската външна политика и на турската държава на международната арена. Става въпрос и за този неоосмански подход, според който се смята, че след като Турция повече от пет века е присъствала на Балканите, има и някакви по-специални права в региона. Именно това е фактът, който трябва винаги да се поставя под въпрос. От друга страна, като влиятелна регионална държава, смятам, че Турция има и легитимно право да присъства и да участва в случващото се на Балканите. Говорим за периода от идването на власт на силите, които води премиерът Реджеп Тайп Ердоган и от момента на встъпването в длъжност на новия турски външен министър г-н Ахмет Давутоглу. Той е влиятелен университетски преподавател. В книгата си „Стратегическата дълбочина” е артикулирал турската национално-държавна програма, чрез която навлизаме в много високо качествено провеждане на турската външна политика не само спрямо Балканите, но и към Близкия изток и Кавказ. Конкретно на Балканите се задълбочава и се заостря неоосманският подход, който се прилага интензивно както към страните от региона, така и към конфесионалните и етнически групи. При това не се крие, че Анкара има амбиции, които аз оценявам като проява на неоосмански тенденции, въпреки че има и някои, които не са съгласни с подобни мои възгледи.

Защо според Вас високопоставени турски държавни представители говорят под една или друга форма за обновяването на Османската империя на Балканите?

- Какво в политически план означава това? Наивно би било естествено да се предполага, че днес може да се възстанови Османската империя по онзи начин, по който тя е съществувала преди около 100-140 години. Това би било противно на историческата логика и не би могло въобще да се случи. Идеята, която оценявам като „неоимпериална” за обновяване на сферите на влияние на Турция като наследник на Османската империя на Балканите, възприемам като своеобразно обновяване на „османската” доминация в региона. Представителите на властите в Анкара използват при прокарването си на тази политика позоваването именно на „историческа и географска дълбочина”. Те казват неща, които иначе не биха могли да използват. Най-интересна е тази „историческа дълбочина”. Този термин се тълкува в контекст, че е стратегически важен фактът, че на Балканите Турция през последните няколко века е присъствала активно като окупатор. Същевременно съществува и турско, т.е „османско” културно наследство, което е част от културната идентичност на балканските народи. Малко е парадоксално, че турските представители желаят да извършат ревизия на историята. Тоест едва ли не те искат да обяснят на балканските народи, че най-щастливият период от тяхното развитие е, когато са били част от Османската империя. В това им помага и фактът, че през последните 20 години и по-специално територията на бивша Югославия е била район на конфликти, войни и нестабилност. След това неприемлива като цяло е тезата за включването на Балканите в една по-широка зона на стабилизирано пространство. Тя би била една нова “Pax Otomana” по подобие на “Pax Amerikana” и би осигурило мир и стабилност в региона и цялостен просперитет на Югоизточна Европа. А това междувпрочем е своеобразна ревизия на историята. Съвсем нормално е Турция като голяма и значима държава на Балканите да желае да участва във всичко важно, което се случва на нашия полуостров. Да иска да има необходимото пропорционално влияние, съответстващо на големината й. Но от друга страна смятам, че е неприемливо това значение да се основава на някакви специални заслуги от времето на Османската империя, които балканските народи не могат да възприемат едностранно. Един от посланиците, акредитирани в Белград, неотдавна се пошегува. Това стана, слушайки аргументите на своя турски колега, че сърбите и турците имат общо минало от периода на Османската империя, от която днес трябва да се роди специално близко отношение в бъдещето. Тогава той отбеляза, че сигурно и германският посланик в Белград би могъл да каже, че по време на Втората световна война сърбите и германците са били заедно и заради това едва ли не имат специални причини да бъде „близки”. Това не е исторически обосновано и не допринася за правилното реализиране на самите турски политически амбиции по най-правилния начин. Причината за това е, че се предизвиква отпор, съмнение и недоверие при сърбите, а предполагам и сред останалите немюсюлмански балкански народи.

Какво би означавало това направление на „неоосманизма” в турската външна политика на Балканите и дали то не може да предизвика някакви проблеми в близко или средносрочно бъдеще?

- Ако Турция настоява на този аспект от външната си политика и ако главният й аргумент за активното присъствие на Балканите е именно османското минало, а не нормалните аргументи и мотиви, които характеризират всяка съвременна държава, а това е именно желанието за сътрудничество за стабилизиране на региона, тогава този подход би генерирал проблеми. Той ще намери отпор сред отделните балкански народи. Всичко това не е само символично и изразява модерна визия за процесите. Всичко това показва нещо друго много важно. Това е, че Турция систематично фаворизира мюсюлманските народи и общности на Балканите. Става въпрос най-вече за бошняците в Босна и Херцеговина, част от които са и в Сърбия, албанците в Албания, Косово, Македония и помаците (българо-мохамеданите) в България. Министър Давутоглу в своето изследване „Стратегическа дълбочина” ясно подчертава, че тези мюсюлмански народи и общности на Балканите, които в мнозинството си са ислямски, са трайна опорна точка на турското влияние и допълнителен, но много важен, фактор в реализацията на интересите на Анкара на Балканите. Турция във всичките си действия на Балканите изначално е пристрастна и винаги фаворизира мюсюлманските общности и народи и се представя като техен адвокат във всички ситуации и спорове. Това се показа съвсем откровено в процеса на разбиването на бивша СФРЮ, когато Анкара първа едностранно подкрепи без никакви условия мюсюлманите, т.е бошняците във войната, която се водеше в бивша Югославия през 90-те години. След това категорично подкрепи и косовската независимост и сега работи много активно и други държави да я последват в това действие. Така че в такива ситуации „неоосманизмът” може да предизвика определени трусове в средносрочен и дългосрочен план в региона и сред неговите политически елити.

Дали „неоосманизмът” на Турция може да я отдалечи от европейските й амбиции, където тя вече близо 40 години се опитва да стане без особен успех член на ЕС?

- Логично би било такова представяне на Турция да предизвика подозрение в ЕС и Брюксел да обърне внимание на тези турски амбиции. Мисля, че обективно Турция се отдалечава от ЕС, защото тя все повече се превръща в ислямско общество и държава. Този факт не може да допринесе за доближаването й към ЕС. Многолюдността й е толкова сериозен фактор, че интегрирането й в ЕС ще бъде истинско тектонично разместване на пластовете и земетресение не само за ЕС, но и за самата Турция. Много е трудно да си представите турското общество, което наброява приблизително 80 милиона със своята култура и традиции, да се пригоди дълбочинно към изискванията за членство в ЕС. По тази причина неосманизмът като такъв не е и толкова важен . Важно е обаче какво стои зад него, а именно една все по-амбициозна и все повече ислямизираща се Турция. Затова съвсем обективно мисля, че тя се отдалечава от ЕС, а не обратното, както се твърди официално.

Колко силен е днес „неоосманизмът” в турското общество и какво стои зад него - политически или икономически интерес?

- Неоосманизмът е много по-дълбок от политическото схващане, от икономиката или от каквато и да е идеология. Неоосманизмът е една дълбочинна характеристика на турското национално битие и на самите турци като такива. Той е едно исторически формирано усещане, което е много силно и живее във всеки турски гражданин. Дори и сред онези от тях, които са и в най-голяма степен секуларни и модерни във всяко едно отношение, та дори и сред проевропейски настроените от тях. Ако прекарате малко повече време с тях и разговаряте по някои теми, към които са критични от турска гледна точка и са от държавно-национален интерес, или пък засягат гордостта на турската нация, ще забележите в този разговор, че под повърхността на тази модерност израства пред вас винаги „османлията”. Малко или повече всеки турчин в дълбочинен план е „османлия”. Това за мен е нормално и легитимно, защото Османската империя е била едно доста дълго просъществувало държавно творение и една от най-силните империи в историята на човечеството. Естествено е нацията, която е наследила тази империя да носи дълбоко в себе си културно, цивилизационно ДНК и точно този ген. Единствено нещо, което не е добре, ако въобще може да се преценява дали е нещо добро или не, е наложеното манифестиране на такъв усет и чувства, защото не може да създаде условия за хармонични отношения със съседите й и държавите, които са отдалечени от нея.

Дали неоосманизмът не е всъщност елегантен начин съвременна Турция да се оттегли от Европа и да създаде нови обществени ценности?

- Неоосманизмът като известно обновяване на османската идеология, доколкото е възможно да се говори в днешните условия, подразбира, че Турция е един от значимите фактори в международните отношения. Анкара се стреми да бъде равноправен партньор на всички световни сили и преди всичко на САЩ, Русия, ЕС, Китай и големите държави от ислямския свят. Така че бих могъл да кажа, че Турция се проектира като регионална или по-добре да кажа, макрорегионална сила, която става партньор на останалите големи играчи на международната сцена, т.е на шахматната дъска. И в този смисъл Турция се изживява като равноправна на Европа и това е още една причина да съм скептичен за нейната интеграция в ЕС. Аз не мога да си представя например и Русия да се интегрира в ЕС, въпреки че тя е много по-европейска от Турция. Това е без значение на всичките й географски пространства и райони, които Руската федерация обхваща, както и разноликото население и култура, които тя притежава. Никой не може да си представи Русия като интегриран член на Европа, защото тя е толкова голяма и различна, че може да бъде само партньор на ЕС. Подобно нещо желае да бъде и Турция. Затова не вярвам, че онези, които решават турската външна политика и пътя на Турция в 21-ви век, сериозно гледат на европейската интеграция на Анкара. На тях обаче им е необходима тази фразеология и реторика. Целта е да могат да решат някои вътрешни въпроси, каквито са и последните поправки в конституцията на страната, чрез които се намалява по демократичен начин секуларния характер на Турция. Също така и намаляването на ролята на армията в обществените процеси и затова не мисля, пак ще кажа, че целта на Турция е реално да стане член на ЕС.

Турция се опита в последно време да посредничи в сложните иначе отношения между Сърбия и Босна и Херцеговина, което предизвика недоверие към Белград от страна на босненските сърби. Как гледате на тази роля на Анкара в региона?

- Турция не може да бъде добър посредник на Балканите и по-специално между мюсюлманите и немюсюлманите или по-конкретно между бошняците и сърбите в Босна, които днес създават политиката там. Причината за това е, че е пристрастна. Тя е пристрастна винаги и нека да го опростя като кажа, че тя е на тяхна страна. Въпреки че турските представители винаги говорят, че искат еднакви приятелски отношения със всички общности, народи и държави на Балканите. Но от действията на турската дипломация и начина, по който се държи понякога в решаващи моменти като например „югославската” криза от началото на 90-те години, става ясно, че тя не е била безпристрастна. Тя разбира се може да има важно значение с оглед на това, че всички мюсюлмани и бошняци на Балканите гледат към нея като към защитник в исторически, духовен и културен план. Турция би могла да има своето важно значение, но при условие че промени този свой пристрастен подход, за което мисля, че няма основание как да се случи. Този тип посредничества са донесли повече щети, отколкото реална помощ на балканските народи и по-специално на нас от бивша Югославия. Аз вярвам в договорното начало, което е постигнато между легитимно избраните представители на бошняците и сърбите, защото те са помежду си доста близки, въпреки че на бошняците би им се струвало, че Турция им е по-близка. Мисля, че Турция не би могла да бъде посредник между балканските народи. По скоро я виждам като фактор, работещ върху задълбочаването на сътрудничеството, базирайки се на обичайните методи в международните отношения, а не на позоваването си на заслугите от османското време.

24 ноември 2011

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *