Преброяване на опитомените щрауси

Преброяване на опитомените щрауси

29 август 2011  |   0 коментара

Източник: „Сега”
Автор: Диян Божидаров

Говорим за духовна нищета сред младите. За бицепси, силикони, ученически оргии. Но тези деца са бъдещите лекари, учители, полицаи и съдии. Стига сме винили за тях обществения модел, средата, времето. Те са отговорност най-вече на родителите.

Преди време чух разговор, в който приятел описва на друг промяната в "социалната картина" на един автобус: "Някъде в началото на 90-те хората бяха други – с очила, куфарчета, сака. Някак интелигентни. Сега всичко е безкултурно, блъска, псува, кара го през просото". За първи път разбрах, че демографските проблеми могат да имат чисто натурално измерение - очила и сака. И то в рамките на един автобус, който всеки ден слиза от кварталите до центъра на града.

От доста години България е опряла икономическото, социалното и културно дъно, чуват се всякакви определения - "криза", "колапс", катастрофа". И всички са недостатъчни. Тревожи не просто нищетата, а начинът, по който се стига до нея. Абсурдът е всеобхватен, непонятен, толкова алогичен, че е направил пълен оборот и се е превърнал в норма. Всичко – от грубите, безпросветни и нагли в лъжите си политици, избирани съвсем демократично от народа, през разголените снимки на учителки във "Фейсбук", подкрепени с вдигнати палчета на учениците им отдолу, до пиянските изстъпления на деца в дискотеки, защитавани после от родителите си, говори за ненормалност. След едва 20-годишен демократичен опит ние сме във фаза, която онагледява неспособността на самия народ да се управлява. На нежелание да съществува. Той сякаш е вдигнал от себе си ръце. Всъщност си го казва. "Трябва ни твърда ръка" е евфемизъм на "Не можем сами, идвай, Бащице!".

Българите, които все още вярват в безалтернативността на демокрацията, търсят обяснение – защо, как, все на нас ли се случва, в комунизма ли е проблемът, в олигархията ли, народопсихологията, историята... Напипването на отговор е като безнадеждно лутане в лабиринт – все пак не само ние преживяхме комунизъм, имаме олигархия, тежка история. Но всеобщото чувство за трагично настояще не е илюзия, опира се на факти. Няма показател (жизнен стандарт, брутен вътрешен продукт, достъп до социални услуги, образование, постижение в науката, спорта, културата), по който България да е отбелязала напредък спрямо додемократичния си период. В други сходни държави все има някакъв прогрес.

В анализа сякаш ни убягва чисто натуралният, практическият подход. Не виждаме очевадното. А то е, че няма как да бъде иначе, след като за 19 години нацията е намаляла с 1.1 млн. души и с 1.6 млн. за последните 25 години. Това е загуба на почти една пета от населението за четвърт век (официална статистика). Не омаловажавайте числата, не ги сравнявайте с подобни в развити държави. У нас на всеки – от хамалина до професора – му е минавало поне един път през ума да емигрира. И то точно в такива държави. Те от години компенсират собствения си човешки недостиг с такива като нас.
Не казвам, че сухите цифри обясняват всичко. Казвам, че не бива да се чудим и вайкаме откъде идват всестранните ни, уж необясними проблеми. Българите намаляват, изтичат ръце и мозъци, от автобуса слизат очила и сака.

Животът се пренася върху капака на голф

При застаряващо и болнаво население, емиграция на здравите и младите, на енергичните, инициативни хора, на търсещите и недоволните и при никакви възможности за компенсиране на този ресурс се стига до всеобща криза. Тя влиза в малкия битов свят и няма как да бъде друго. Ето само няколко примера:
От доста години ужасяващо зачестяват лекарските грешки – погрешно отрязан крак, ръка, фатално сбъркана диагноза, немарливост. Имало ги е и преди, има ги и в други страни. Но у нас стана ежедневие пациентът инстинктивно да вярва повече на "Гугъл", отколкото на докторите. Нормално, след като всяка година около 400-500 лекари напускат страната, а за 2011 г. се очаква да бъдат 1000. Това е огромен ресурс за малка България. И това са все отличниците, можещите, умните, перспективните. Не всеки, който остава, е лош, но тенденцията е такава.

Говорим за упадък на регионите, заличаване на селища, маргинализация на цели групи там, не само етнически. Резонно е, след като в малките населени места останаха да живеят предимно стари хора, а урбанизацията надмина 70%. Стотици български селища вече се управляват от хора, които не живеят в тях. Десетки провинциални музеи затварят в 15 часа, защото тогава тръгва последният автобус за големия град и служителите бързат да се качат. Ние се самоуспокояваме, тъй като градското население в Западна Европа е 80%, т.е. имаме да догонваме. Но нашата урбанизация се случи след индустриализация (1950-80 г.) и набързо последвала деиндустриализация. Западът инвестира свой и наш капитал в нови технологии. Това означава мизерия у нас, житейска безпътица и прогрес там при сходни урбанизационни проценти.

Констатираме липса на гражданско общество. Тя е част от омагьосан кръг, в който сякаш безпросветен електорат произвежда безпросветни политици, управляващи безпросветно. Никой не може да ги спре, никой не ги контролира. Как няма да е така, след като активните и умните хора емигрират? След като всеки, готов и способен да отстоява щастието си, не го вижда в България. Остават не толкова решителните. Индивидуалната борба за по-добър живот се пренася извън страната, тук остатъчният интелект се изолира и предава пред агресията на невежеството. Затова политиката, въобще целият ни обществен живот се доминира от невежи хора, чиято първа цел е да манипулират беззащитните.

Говорим за криза в образованието. За духовна нищета сред младите. За бицепси, силикони, ученически оргии. Тези деца са бъдещите лекари, учители, полицаи и съдии. Няма откъде да дойдат други. Но като говорим за корупция и безнравственост сред сегашните, нека се попитаме кой ги възпита. Стига сме винили обществения модел, средата, времето. Те са важни, но не виждаме ли – каквито закони да се приемат, каквито правила да се въведат, каквато и форма на управление да има, независимо дали ще вървим на запад или изток, всичко зависи от човека, от усещането му за добро и зло, допустимо или не, от това как той смята да упражнява собствения си морал. Повече добри хора означава по-добър модел и това е работа най-вече на родителите, а не на училището или медиите.

Дискусията след последното преброяване се втурна в посока дали и кога ще изчезнем. Това е важно и интересно, но не знам защо демографската криза се пренебрегва като първи обществен проблем и в момента. Има много хора, които въобще не го забелязват, и други, които твърдят, че такъв няма. А голфът лети с бясна скорост. В България като че ли през десет години се преброяват не хора, а щрауси.

29 август 2011

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *