Операциите за отбрана на територията и предизвикателствата пред българската национална сигурност през 21 век

Операциите за отбрана на територията и предизвикателствата пред българската национална сигурност през 21 век

02 юли 2012  |   0 коментара

Автор: Александър Йолов, председател на софийската младежка организация на ВМРО

Предизвикателствата на 21 век изискват трезв и реалистичен анализ на заплахите, пред които е изправена или ще бъде изправена в средносрочен или дългосрочен план националната сигурност на българската държава. Светът, в който живеят и се развиват отделните общества, е динамичен и е съпътстван от огромен брой промени, някои от които радикални и диаметрално-противоположни на статуквото. Често отговорни фактори правят грешката, повлияни от идеологически концепции или определени мисперцепции, да подценяват наличието на условия за създаване на заплахи, за зараждащи се заплахи или за вече налични такива, и да вкарват държавността в руслото на погрешна отбранителна политика, неотчитаща варианти, които могат да уязвят страната.

Акцентът в новите концептуални документи, свързани с националната сигурност на Р България (като например Стратегията за национална сигурност и Националната отбранителна стратегия) е поставен върху възможността за пораждане на заплахи за България извън нейните граници – в по-отдалечени райони на света – заплахи, които могат да се посрещат в многостранен формат в рамките на нормите на международното право. Но означава ли това, че заплахи за държавата не могат да възникнат и по нейните граници?

Едва ли концептите могат да се противопоставят едни на други. Но реалистичната оценка в регионален план може да се окаже жизненоважна в моменти, в които международните мир и стабилност могат да бъдат подложени на сериозен натиск и напрежение, породени от израстването на нови регионални или глобални играчи.

Лично за мен, твърдението, че България трябва да изгради форма на отбранителни способности, осигуряващи ефикасни възможности за операции за отбрана територията на страната, е неоспоримо. Предоверяването на чл. 5 на Вашингтонския договор и на евро-атлантическата архитектура на сигурност може да изиграе лоша шега на плановиците, а с това и на цялата нация.

На югоизточната ни граница расте и се развива регионалната суперсила Турция, държава, вървяща със сравнително бързи стъпки към глобално израстване. Политическата, икономическа и демографска тежест на Анкара са огромни и към този момент, но при вариант без сериозни етнически, религиозни и идеологически сътресения, южната ни съюзничка уверено би извървяла пътя до световна сила към средата на 21 век. Затова говорят и в прав текст сценариите и анализите на частната разузнавателно-аналитична агенция „Стратфор“, както и публичната информация, изнасяна от ЦРУ през годините. Кулминацията на подобни прогнози може би е публикуваната през 2009 г. книга "Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за XXI век” на директора на „Стратфорд“ Джордж Фридман. В нея за пореден път се защитава позицията, че империите следват своя собствена динамика и се стремят да моделират регионалното и глобално пространство според своите вътрешни потребности и разбирания. В контекста на новата външнополитическа стратегия на Турция – неоосманизмът – доктрина, пропагандираща открито културното, икономическо и политическо завръщане на Анкара в земите, под обхвата на някогашната Османска империя, българските плановици следва да си направят сериозни изводи. Едва ли Турция скоро ще излезе от рамките на евро-атлантическата архитектура на сигурност, макар че частични отклонения са напълно възможни. Но регионални провокации и ограничени инциденти не могат да бъдат изключени, особено имайки предвид гръцкия, кипърския и израелския опит. Още повече че следващата смяна политици в Турция ще бъдат повлияни изключително силно от имперската доктрина и реалполитическата мисъл. Химера е да се смята, че България може да води успешна пълномащабна война с Турция. Но е химера и да се мисли, че липсата на отбранителни способности за провеждане на операции за отбрана територията на страната, са решение за проблемите и гарант на сигурността. Точно обратното.

Несъмнено трябва да се вземе предвид и геополитическият вакуум, който е на път да се отвори в резултат на депопулацията на българските земи и обществено-политическия упадък на страната. Демографската катастрофа в държавата е съпоставима само с подобни феномени, изживени в страни от Тихоокеанския басейн, но докато там кризата е резултат от емиграция, в България тя има комплексен характер – голяма емиграция на хора във фертилна възраст, висока смъртност и изключително ниска раждаемост. Във век, в който обработваемата земя и водата придобиват още по-голямо значение, няма как тези природни ресурси да не предизвикат чужди аспирации под някаква форма. Особено в момент, в който българската нация е в отстъпление, българският държавнотворен етнически елемент в нея просто изчезва, а другите етнически групи – като турската (поддържаща стабилен прираст) и циганската (радваща се на огромен демографски подем, съпоставим с българския по време на Възраждането) – придобиват все повече тежест и влияние, с което все повече ще ангажират и вектора на турската външна политика.

Не бива да се подценява и голямата неопределеност на външната политика на една обединена Албания, какви ще бъдат действията на този изключително ценен турски съюзник в Западните Балкани, каква ще бъде новата стратегия в момента, в който албанското етническо землище формално бъде обединено под контрола на един център. Макар и в перспектива, съществува немалка възможност за албански износ на нестабилност, особено в случай, в който границите на новата държава опрат българските. Такъв сценарий също не бива да се подценява, особено имайки предвид волунтаризма на албанските лидери.

Връщайки се на темата за демографската катастрофа и промяната на етническата структура на българското общество, няма как да не отбележа някои хипотези, които страната ни трябва да е готова да посрещне.

Първата е свързана със задълбочаващото се обезбългаряване на компактни региони от страната, в които през годините са наблюдавани тенденции на сепаратизъм. Големият въпрос е съществува ли възможност за възраждане на сепаратистки движения и ако да – какво правим, ако на българска територия започнат да оперират паравоенни формирования. Разчитаме на чл. 5 на НАТО или решаваме проблема със собствени способности за гъвкаво реагиране. Очевидно от характера на договора няма как да бъде по първия начин, така че трябва да се заложи на втория.

И още една хипотеза с негативен характер. При положение, че броят на невписаното в българската държава население расте, а разделението между него и останалите български граждани се задълбочава, това създава ли предпоставки за широкомащабен вътрешен конфликт, който да доведе до кантонизация на територията по македонски вариант или до форма на конфедеративност? Кой може да гарантира живота, здравето и сигурността на българските граждани, както и суверенитета и териториалната цялост на българската държава, при вариант, в който започне гражданска война без фронтове и фронтови линии, от Малко Търново до Видин и от Петрич до Добрич? И без това определени пространства в общините отдавна са се превърнали в no-go areas, където местните и държавни власти са изгубили контрол върху случващото се, а законът се е оттеглил отвъд разделителните линии – така наречените „улици-граници“, които съществуват във всяко едно населено българско място. Предпоставки за такова развитие на събитията съществуват, а предзнаменовател на това, което може да се случи, бе печалноизвестният случай „Катуница“, превърнал се в спусък на етническо противопоставяне и предизвикал вълнения в цялата страна.

Видимо пред българската държава в 21 век се стоят големи предизвикателства в сферата на сигурността, за които тя трябва да бъде подготвена. Трябва да се търсят различни решения и възможности в областта на отбранителната политика, така че страната да не бъде трайно инвалидизирана в способностите си да предприема бързи, ефикасни и резултатни операции по отбрана на териториалната си цялост. Разбира се, не съществуват общовалидни решения, които да се превърнат в панацея за нашата несигурност, но смятам, че трябва да се работи системно, с визия, без предоверяване в съюзническите възможности и при ясно отчитане на факта, че светът има динамичен характер и че днешните реалности утре могат да имат имагинерен характер.

2 юли 2012

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *