На краището на света

На краището на света

28 май 2011  |   0 коментара

Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов

Чували ли сте за Краището? Странно име за област, намираща се в центъра на Балканския полуостров, но по силата на различни международни договори днес намираща се в западния край на българската държава, а една малка част от него (Босилеградско) - в източния край на сръбската държава. Още по-странно е, че този красив български край се намира буквално пред портите на българската столица, дал е много жители на София, а за него почти не се говори. А то през последните години какво ли и да се говори - там всичко е оставено на доизживяване и последните му жители отброяват последните си дни. Ако беше само там така, как да е, обаче процесите са еднакви в цялата страна, а никой не им обръща внимание. Затова реших да направим една екскурзия на журналисти от София до Краището и Знеполе (Трънско), да видят сами каква е ситуацията и да я направят достояние на колкото се може повече хора. Особено по големите градове.

Тръгнахме от София по пътя за Кюстендил. Община Кюстендил е една от големите в България - и като територия, и като население. Обаче само на пръв поглед. От 72 населени места в 42 населението е под 100 души, а от другите 32 едва в 4 има училища или детски градини. С други думи животът в 68 населени места е на приключване. Едно от най-малките е Полетинци, разположено в няколко махали по високите части на Земенската планина. За сравнение - най-високият връх на планината е 1293 м., а селото е на 1090 м. надморска височина. Някога в това чудно красиво и живописно село са живели близо 1000 човека, имало е училище, читалище, кооперация, лекар, поща и дори банков клон на ДСК. Впрочем това „някога” не е било преди кой знае колко време, а преди около 60 години. Днес в селото има 7 постоянни жители, още толкова временно живеещи през лятото и... нищо друго. В махалите я има, я няма и един жител. Два пъти в седмицата (вторник и петък) от полето се качва кола, която им носи хляб и мляко. Последното дете в селото е родено през 1950 г. Хората, разбира се, не са измрели - просто масово са се изселили към Кюстендил и София. След тях са останали само къщите им. Журналистите за първи път бяха в подобно село и когато слязоха от микробуса се почна яко цъкане с език. Снимаха некролозите на автобусната спирка, окъсаните знамена пред кметството и почнаха да питат най-старата баба в селото дали знае как се казва президента. Жената не се впечатли много, но видимо се радваше да види толкова много хора в селото. Само преди 10 години в селото е имало 60 човека...

Понеже гонихме график със срещи с кметовете на Трекляно и Трън ни се наложи да тръгнем бързо от Полетинци. По пътя до Трекляно минахме покрай 3 партизански паметника, които след това спряхме да броим. Нямаше смисъл, те изскачаха зад всеки завой и очевидно бяха десетки. Този край е дал на България стотици партизани и ятаци, които след това са взели участие в управлението на страната и именно по тази причина не мога да си обясня как по дяволите е станало така, че тези хора, вместо да използват това и да превърнат родния си край в райска градина, на практика са се превърнали в негови гробокопачи. След себе си не са оставили нищо друго освен паметници на всеки километър, че и по на често даже. На един кръстопът имаше витошка морена с плоча, поставена върху нея, като на плочата беше издялан следния надпис: "Тук, на това място, имаше круша, чиято хралупа беше използвана за укриване на оръжие за подготвяното ново въстание през 1925 г." Сигурен съм, че друг подобен паметник в България няма, както съм сигурен, че вече няма и кой да го види, защото кръстопътят беше между две села, чието население отдавна вече липсва...

Трекляно не остави много място за първи впечатления, защото докато влезем в него и вече бяхме на центъра му. Селото, център на най-малката община в България, едва надхвърля 200 души. Което от своя страна представлява половината от цялото население на общината. В цялата община има само едно училище, и то основно. При това от учащите се в него 37 деца едва 17 са местни. Другите са циганчета от Кюстендил, изключени от всички възможни училища и пратени тук хем да завършат, хем да закрепят положението на местното школо. Бъдещето на училището обаче хич не е розово. В общината през последните две години няма родено нито едно дете, а за предходните няколко те са средно по едно-две на година. Общото впечатление за запуснатост се подсилваше от гледката на недостроения блок на централния площад. Трекляно май е единствената община в страната, която няма съмнителната чест да се радва на социалистическата архитектурна гордост. Тъкмо тръгнали да го строят и комунизмът взел, че паднал, както ни обясниха от общината. Блокът беше и предмет на разговор, когато стана дума за инвестиции в района. Какви инвестиции, то няма кой да работи, само пенсионери останаха, но виж, ако може някой да дойде да ни дострои блока, каза една от служителките в общината. Не стана ясно кой ще живее в него обаче. Това стана и повод за лека кавга между нея и шофьора на общината, който я нахока, че единствената стока, която внасят в общината, са ковчези, а тя сънува блокове. Най-много ново гробище да ни построят, заключи философски той и започна да ни разпитва кой откъде е. Когато разбра, че съм от Варна, с възможно най-голямата гордост (спрямо себе си) и презрение (спрямо мен) каза: "Па ти не знаеш да зборуваш бугарски". Репликата му събуди очакван смях, но и ми напомни за прочутото краищенско твърдоглавие, инат и гордост. Малко известен факт е, че след Освобождението на България от турско робство правителството взема мерки за заселване на българи сред компактното мюсюлманско население на Лудогорието. По това време (1880 г.) Краището и Знеполе (Трънско) са най-гъсто населените области в държавата, и същевременно, заради свръхпопулацията и липсата на достатъчно обработваема земя, едни от най-бедните. Поради това, когато на местните българи е предложена земя за заселване, както и къщи на изселили се в Турция мохамедани, и всичкото това безплатно, цели села се натоварват на волските каруци и се отправят на изток. На някои места те са заселени хомогенно, на други - пръснати сред местните мюсюлмани, но и в двата случая бързо възраждат българщината в този почти удавен от турцизацията и ислямизацията български край. Благодарение на феноменално високата си раждаемост само в рамките на две-три поколения те успяват да "побългарят" отново Лудогорието, като българите там от 10% през 1881 г. достигат 59% през 1944 г. При това Краището далеч не е обезлюдено, както може да се предполага, защото останалите там жители бързо компенсират липсата на изселилите  се свои съселяни. Но равносметката 130 години по-късно е ужасна. Краището и Знеполе от най-гъсто населените области на държавата се превръщат в най-рядко населените, а потомците на краищенците в Лудогорието се изселват по големите градове, с което балансът отново е нарушен в полза на все по-отчетливо доминиращите мюсюлмани (тюркоезични и цигани). 45 години комунизъм си казват своето...

Когато стана време да потеглим за Трън, шофьорът на общината направи всичко необходимо, за да ни разубеди от намерението ни да минем по пътя от Трекляно до съседния общински център. Каза, че пътят е ужасен и ще закъсаме, обаче аз го бях минавал вече, а и журналистите очевидно бяха обзети от авантюристичен дух, та в крайна сметка продължихме по план. Пътят всъщност не се различаваше от всички други подобни в България. Дупка до дупка, отдавна изчезнала маркировка и очевидно губеше битката с природата, която го превземаше и от двете му страни с всевъзможни растения, храсти и дървета. Но по едно нещо все пак се отличаваше. На не повече от 5 км след Трекляно пътят стана черен. Не от макадам, чакъл или нещо подобно, а от най-обикновена жълтеникава краищенска пръст. Тук отново се сетих нещо друго. Този път, свързващ Трекляно с Трън, всъщност вървеше по трасето на античния Знеполски друм, свързвал преди 2000 години Сердика (София) с Пауталия (Кюстендил). За съжаление днешното му състояние беше далеч от каквито и да е стандарти дори и от времето на Римската империя, а и ясно беше, че по онова време е бил доста по-използван. Каква ирония отново. Най-големият писател на Краището, Крум Григоров, родом от треклянското с. Габрешевци пише: "По нашия край човек няма как да се изгуби. На всеки 500 м. или кукурига петел, или се чува хорска глъчка." Днес обаче Краището и Знеполе бързо и неумолимо се превръщат в най-големия резерват в България. Резерват за животни, без хора...

Пътят мина през с. Косово и покрай с. Метохия. Тези две села са образувани от бежанци от Косово и Метохия през смутния за Турция 18 век, когато заради анархията в империята и албанския натиск много местни българи се изселват на изток, към долините на Вардар и Морава, та и в планините още по на изток. Да, местни косовски българи, от сърцето на Косово поле, което е населено плътно с българско население точно до тези размирни години. Днес последните десетина жители на тези две села са единствените, които още пазят архаичния, но автентичен български косовски говор. Бягството на предците им преди 3 века ги е спасило от албанизация и сърбизация, и днес те представляват едно от двете последни живи доказателства, и то извън Косово, за българското минало на областта. Другото е наличието на гораните (косовски българи мохамедани) в най-южните части на днешното албанско Косово. Но това е друга тема.

Впрочем по темата за говора има какво да се каже и за трънския говор. Той е единственият от всички т. нар. преходни говори между българския и сръбския език, който е останал в границите на българската държава. Както косово-метохийският говор свидетелства за българското минало на цяло Косово, така трънският говор е последното живо доказателство за българския произход на населението по долината на Българска Морава (дн. Южна Морава), а именно в Нишко, Пиротско, Лесковачко, Вранско и Прокупленско. Само той се е спасил от посърбяване, докато другите, макар и до днес да пазят характерни само за българския език особености (заради което нерядко човек може да чуе от местните сърби, че "причат пола бугарски, пола српски"), вече се възприемат като диалекти на сръбския език. За съжаление и трънският говор е заплашен от изчезване. Едва 4000 души живеят днес на територията на община Трън, която е третата по големина в страната и също така третата по гъстота на населението, само че отдолу нагоре в класацията. За сравнение - през 1939 г. тук живеят 41 000 души, пръснати в над 100 села и махали. Днес половината от селата и махалите са обезлюдени и заличени от картата на България, а в останалата половина доизживяват последните си дни последните знеполски шопи. Средно по 20 души живеят в 51 села на трънската община, като най-голямото от тях, Туроковци, достига едва 124 жители. За да е пълен апокалиписисът, Трън е подложен на тотална циганизация. Циганите се набиват на очи веднага щом се влезе в града и се появяват отвсякъде. Макар и 10% от общия брой според преброяването от 2001 г., те са над 50% от новородените в общината. Впрочем терминът не е точен. Новородени има само в града, по селата от десетилетия няма случай на раждане.

Знеполе е било известно с две неща - трънските дюлгери и бусинската керамика. Първите построяват със свои средства строително училище, по-късно техникум, в града, като целта им е била да подготвя вече не прости строители, а направо инженерни кадри. Преди няколко години обаче училището е затворено заради липса на деца и за него вече се говори само в минало време. Както и за трънските майстори. Що се отнася до бусинската керамика, тя е една от трите национални български грънчарски школи, наред с троянската и берковската. До 1944 г. в с. Бусинци е имало над 300 майстори, специално училище за грънчари и население от повече от 1200 души, създавали продукция не само за Трънско, но и за цяла западна България. Днес в селото има 1 майстор, който живее в София и работи само събота и неделя в Бусинци, училището е отдавна закрито, а жителите са 28 човека. Все пак бусинската керамика е оцеляла, а последният майстор все още продължава да прави уникалните гледжосани бусински съдове, които са в най-пряка връзка с културните традиции на средновековна България.

Прави, прави, ама е един. В този край човек бързо научава, че най-често употребяваните думи са "последен" и "закрит". Последният човек в последното село, закрито училище, закрит завод, последният майстор. Кметът на Трън всячески се опитва да закрепи положението, обаче работата в този край отива на закриване. Което явно ще бъде последно. Е, журналистите в крайна сметка бяха изненадани от това, което видяха, написаха материали по темата, някои даже се и впечатлиха, обаче всяко чудо за три дни. След два дни избухна поредният миризлив роден политически скандал и темата за Краището и Знеполе отшумя. Както впрочем тихо и бавно, но за сметка на това неотклонно, отшумява и българският народ, а заедно с него и българската държава. Защото това, което става буквално в предградията на столицата не се случва само там, и защото въпреки, че се вижда вече от всеки, на никой не му пука за последиците. А който не вярва, нека да иде и да види с очите си какво се случва с България, там, на Краището на света.

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *