Два непознати епизода от Балканските войни

Два непознати епизода от Балканските войни

22 октомври 2012  |   0 коментара

Източник: Блог на заместник-председателя на ВМРО Костадин Костадинов

Въпреки, че тази година се навършиха 100 години от избухването на Балканската война, честванията около отбелязването на годишнината минаха някак протоколно, сковано и казионно, както впрочем и всички други подобни чествания на датите от националния ни календар. Без много шум годишнината отмина, а заедно с нея и възможността да се поговори за тази война като за нещо различно и необичайно в българската история. Доста факти за нея вече са позабравени и сега беше момента да се поговори отново за тях – за ентусиазмът, с който българите се записват във войската, за всеобщият национален подем, обхванал целият народ, за устремът за освобождението на „брата-роб отвъд Рила и Родопите“, за доброволците, идващи от всички краища на света с чистата мисъл да положат, ако трябва, и костите си за обединението на България. Със сигурност е добре забравен вече фактът, че до 1944 г. Първата балканска война е известна като Освободителната. Има обаче епизоди от войната, които остават не добре осветени дори и по онова време, а сега вече са напълно забравени.

Съвсем неизвестно е например, че през есента на 1912 г. българските войски успяват да превземат Солун. Веднага след обявяването на войната 7-ма Рилска дивизия започва своя поход на юг към Бяло море, като за две седмици в поредица от сражения разбива турските войски и заплашително доближава Солун. Коменданта на турския гарнизон в града Тексим паша решава да даде последно решително сражение на настъпващите българи пред с. Айватово, дн. Лити, на само 20 км. от Солун. На 25 октомври обаче турците са разбити за последен път и панически отстъпват към града, преследвани по петите от българите. Междувременно от запад приближават гърците, начело с крал Георги, но те са на 30 км от градските подстъпи. Изправен пред избора да се предаде на гърците или на българите, пашата избира първия вариант. По-късно става ясно, че е бил подкупен от местни гръцки банкери, уплашени от перспективата Солун да стане български. Тъй като гръцките войски са по-далече от българските, за да наваксат изоставането си турският комендант им изпраща турски военни вагони, на които натоварените гръцки войници влизат в града и заемат гарата и пристанището. Почти по същото време от север нахлува Рилската дивизия, начело с ген. Тодоров, която заема всички квартали на Солун без центъра. В така очерталата се ситуация българският генерал иска да изгони гърците със сила, заявявайки пред българското командване, че най-важният беломорски град ни принадлежи по правото на завоюването му със сила от нас. В този момент цар Фердинанд се намесва и нарежда да се отстъпи от центъра, като се запазят предградията. Така в Солун се създава своеобразен кондоминиум, продължил чак до Междусъюзническата война. В града има две комендатури – българска и гръцка, клон на БНБ, клон на българските пощи, а гръцките издевателства над местното преобладаващо еврейско и турско население бързо довеждат до появата на сериозни пробългарски чувства сред тях. Тъй като гърците през 1912 г. са едва около 10% от населението на града и дори българите са повече от тях, заплахата Солун да остане за България все повече притеснява Гърция. Когато „непревземаемият“ Одрин пада на 13 март 1913 г. под напора на храброто българско войнство, цял Солун е окичен с български знамена от неговите граждани. За гърците остава да чакат своя шанс, и те го дочакват на 17 юни. На този ден, останал по-късно в нашата историография като „ден на престъпно безумие“, част от българските армии започват настъпление срещу сръбската армия, което бързо прераства в нова балканска война. На гърците най-накрая им се удава възможността да унищожат българската доминация в Солун, макар че за това им се налага да дадат стотици жертви. От 26 октомври 1912 г. българското командване постепенно изтегля почти всичките си части от града, като оставя в него само 3-та дружина на 14-ти македонски пехотен полк в състав от около 500 човека. Сигурно в своето преимущество, българското командване допуска постепенно гърците да увеличат силите си в града до една дивизия, т. е. 10 000 войника. На всичкото отгоре когато войната започва българската дружина не е съсредоточена на едно място и дори не научава за началото на военните действия. Гърците предвидливо пресичат българския телеграф и така успяват да избият десетки нищо неподозиращи български войници без никаква съпротива, докато те просто се разхождат по солунските улици. Все пак коменданта на българския гарнизон майор Велизар Лазаров успява да осъществи единен фронт в покрайнините на града и да започне битка с двадесеткратно превъзхождащия го противник. По същество битката за Солун е първата битка в градски условия през XX век. В нея българите оказват упорита съпротива и за да бъдат сломени гърците са принудени да използват не само полска, но и морска артилерия от своите военни кораби в солунското пристанище. Много българи, заели позиция за отбрана, се защитават до последния човек, а тези, които отбраняват клона на БНБ, когато привършват мунициите си нападат обградилите ги гърци с атака „на нож“. Въпреки героизма на войниците си обаче майор Лазаров бързо разбира, че без помощ отвън няма да удържи позициите си. Към обяд на 18 юни му е докладвано, че почти всички български части са или избити, или останали без куршуми. В тази ситуация той издава заповед за капитулация. Равносметката е впечатляваща – 98 убити и 178 ранени български войници и 256 убити и 469 ранени гръцки войници. Оцелелите са подложени на нечовешки зверства от страна на победителите-гърци, които още на същия ден започват и серия от антиеврейски погроми, за да отмъстят на местните сефаради за тяхната лоялност към българската държава.

Станали гръцки пленници, преживелите ужаса на неравната солунска битка българи тепърва ще бъдат подложени на още по-неистови мъчения. За тях, както и за всички пленени българи във войната – военни и цивилни, гръцкото правителство е подготвило концлагер. Това е първият концлагер в Европа, разположен на малкият о-в Трикери във Волоския залив. Островът е идеален за тази цел – малък, безлюден, безводен, обезлесен и намиращ се в затворен от три страни морски залив в стара Гърция. На него са стоварени почти 10 000 човека, макар че отправените за там българи са били поне два пъти повече. Никога няма да се разбере колко точно наши сънародници са измрели или издавени на острова, защото статистика за това гръцките власти така и не съставят. Една част от хората са изхвърлени във водата около острова, когато пристигат, и тези които не са могли да плуват се издавят под веселите викове на гръцките моряци. „Хайде момчета, да видим колко знаят да плуват българите. Искаха море – нека го опитат“. Това са думите на един от участвалите в трагедията гръцки капитан, цитиран от Владимир Сис, който след години посещава злокобното място и единствен пише книга за случилото се там. Последвалите събития са трудни за описване, но не се различават съществено от практиката в печално известните лагери на смъртта от Втората световна война. На острова вода няма, за целта пленниците са принудени да си дълбаят кладенци, от които обаче извира горчива и лоша за пиене вода. Храна им се носи веднъж седмично, основно хляб, който обаче нарочно е хвърлян от корабите в морето, вместо да бъде свален на сушата. По-добрите плувци от войниците влизат в морето и изваждат хляба на брега, но той вече е увреден от морската вода. Развалената храна и лошата вода причиняват бързи епидемии от стомашни болести, а накрая се появявя и холера. Това дава основание на гърците да не допуснат до острова международна анкетна комисия, която само го наблюдава отдалече. Наложената карантина става причина за бързата смърт на хиляди хора, които вече няма къде да бъдат погребани – просто островът не може да побере толкова трупове. Когато оцелелите мъченици започват да изхвърлят телата на загиналите си другари в морето, те буквално задръстват залива, което принуждава гърците най-накрая да започнат поетапно да освобождават пленниците си. От около 10 000 затворени на острова оцеляват едва около 3 000. Останалите умират там. Никой не знае и колко точно умират издавени в морето. Когато през 1914 г. българската държава приютява оцелелите те искат разследване на гръцките деяния, на България не е в позиция да наложи това над своите победители. Гърция от своя страна налага забрана за посещение на острова от чужденци, а карантината му е продължена формално до 1915 г. Междувременно избухва Първата световна война, а след края на мащабния конфликт нова национална катастрофа поглъща вниманието, енергията, а и сълзите на българите. Постепенно Трикери е забравен, а заедно с него и един от най-мъчителните и трагични епизоди от Балканските войни.

След края на войните от 1912, 1913 и 1915-1918 България е разпъната на кръст. Тя загуби много – земи, народ, пари, но не загуби достойнството си. Победени, без да бъдем бити, както пише в спомените си ген. Стефан Тошев, ние запазихме спомена за великите победи и идеала за обединение на Отечеството. От нас, съвременните потомци на онези герои, не се иска нищо друго, освен да помним и да не забравяме. Да не забравяме както победите, така и Солун и Трикери. Защото там през 1913 г. беше нашата Голгота, и нашите предци извървяха пътя си дотам с гордо изправени глави и чела.

22 октомври 2012

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *