Доц. Георги Митринов: Трябват спешни държавни мерки срещу турцизацията в южнородопския край

Доц. Георги Митринов: Трябват спешни държавни мерки срещу турцизацията в южнородопския край

16 юни 2011  |   2 коментара

Доц. д-р Георги Митринов е автор на книгата „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско” и член на Института за български език при БАН.

Изданието на Фондация „ВМРО” „Южнобългарските говори в Ксантийско и Гюмюрджинско” беше представено на 3 юни от своя автор доц. Георги Митринов и зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов. Книгата разказва за автентичния говор на българите, живеещи в днешна Северна Гърция (Беломорска Тракия).  Зам.-председателят на ВМРО Костадин Костадинов акцентира, че Фондация "ВМРО" винаги е подкрепяла сериозните исторически трудове като този и припомни ангажимента на фондацията в издаването на книги на историческа тематика.

Фокус: Доц. Митринов, разкажете малко повече за книгата Ви „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско”. От къде се зароди идеята? Колко време Ви отне изследването и трудно ли бе намирането на материали?

Доц. д-р Георги Митринов: Идеята дойде още, когато се запознах с Помашко-гръцкия речник на Петрос Теохаридис. Тази книга на гръцкия краевед от Ксанти излезе през 1996 година. Трябваше да мине известно време преди да я намеря в Гърция и след това да се запозная в общи линии с нея. Всъщност, моята книга представлява критичен прочит на изследването на Петрос Теохаридис. Изследването му е доста обемно -представлява речник, който се състои от 26 хиляди думи. Има и встъпителна част, в която се утвърждава понятието „помашки език”. В моята книга, при този критичен прочит на гръцкия краевед се включват гръцки тези, турски тези за произхода на местното българоезично население и моето отношение към този въпрос - че те не почиват на базата на някакви реални факти. Това са български говори и по всички характерни особености те представляват част от българската езикова територия. Около 1998 г. започнах работа по този материал. След това трябваше да мине известно време докато приключат различни процедури и докато се включи тази книга в планови задачи, да се приеме готов материал и т.н. След това имаше някои перипетии докато се отпечата, защото хората, отговорни за това да я отпечатат, от издателство „Тангра Таннакра”, накрая се отказаха, въпреки че бяха минали коректури и всичко. Така че трябваше тепърва да се търсят други инвестиции и благодарение на един приятел, който успя да издейства пари от ВМРО, книгата се появи на бял свят. Този приятел се казва Ефим Ушев от Златоград. Ние сме приятели и съидейници.

Фокус: Значи повече от десет години ви е отнело изследването от началото на вашето занимание около материалите на тази книга до нейното издаване. Така ли е?

Доц. д-р Георги Митринов: Не е точно десет години, но със сигурност са 5-6.

Фокус: Да ви върна на този помашко-гръцки речник. Имало ли е някакъв отзвук в България при издаването му в Гърция през 1996 година?

Доц. д-р Георги Митринов: Ние в България, сигурно знаете как стават нещата, когато се появи нещо от този сорт, има малко вълнение в българското общество, поразбунва се общественото мнение и после всичко се кротва и пак утихва. Веднага, след като се появи тази книга в Гърция, в Института за български език публикувахме един критичен материал на страниците на списание „Български език”, в който се оборва тази необоснована теза за наличието на помашки език или на някакъв по-различен език от българския. Същевременно и проф. д-р Иван Кочев също публикува един материал на страниците на сп. „Македонски преглед” и всичко умря до там. Аз подхванах да работя и имам много публикации по този въпрос в един период от втората половина на 90-те години – 1998-1999 година и до ден днешен продължавам да пиша критични материали по този въпрос и да участвам с доклади на научни конференции, на които отстоявам българската позиция, че това е необосновано. Свързвам го с наличието на така наречения „македонски език”, който също е една поява на тясно регионална норма на българския език по силата на някакви политически обстоятелства. Ясно е, че всяка поява на регионална писмена норма на българския език в земи около България, които някога са били български и са населени с българско население, е политически акт.

Фокус: Как стои въпросът с шопския език?

Доц. д-р Георги Митринов: Не знам дали си спомняте, малко преди да рухне Югославия, в Белград активно афишираха наличието на един „шопски език”, с който пък се целеше българското население, оцеляло в този сръбски ад, защото то е било подложено на силен натиск. Знаем всички колко са нашите сънародници с българско самосъзнание в западните покрайнини например. Въпреки всичко, от Сърбия се опитаха да направят и този експеримент след успешния експеримент с македонския език, но така се случи, че Югославия се разпадна. Иначе щеше да има и „шопски език”.

Фокус: Да ви помоля да разкажете как изследвахте Вие южнородопските говори в тези два района - ксантийско и гюмюрджинско? Обикаляхте ли по земите, на какво се натъкнахте?

Доц. д-р Георги Митринов: Имах щастието и късмета да спечеля един конкурс за проект за изследване на южнородопските български говори. Благодарение на това успях да премина цялата територия по долното поречие на река Места. Българоезично македонско население в Драмско вече няма. Всичкото това население по силата на договорни отношения между Гърция и Турция през 20-те години на ХХ век е изселено и прогонено в Турция и част от България. В момента това население е в Турция, компактно преселено в европейската част и в азиатската на отделни места. Но в Ксантийско и, забележете, Димотишко, понеже това не се знае, има една голяма група българоезични села, в които живеят мюсюлмани. Сега в Южните Родопи има компактно, българоезично, мюсюлманско население в Ксантийско, Гюмюрджийско и Софлийско. Бившото Софлийско, а сега Димотишко. Според актуалното гръцко административно деление, териториите между река Марица и най-южните склонове на Родопите са към Димотишко, а не към Софлийско - старата административна единица. Сега в тези три административни единици има съсредоточени може би над 150 българоезични села и махали. Една част от тях активно вече се обезлюдяват, защото процесите от двете страни на границата, от българска и от гръцка, са почти едни и същи що се отнася до икономическия просперитет на това население – там няма поминък. Изследването включваше обиколка по тези места. Запознах се с много хора, водихме най-различни разговори. Съвременното състояние на малцинството, ако може така да се определи то, трябва да ви кажа, че общото впечатление е, че много негативно що се отнася до българското в цялата тази история. България просто не съществува в сърцата на тези хора.

Фокус: Щом при възрастните сте установили това, то децата въобще там могат ли да говорят някакъв български?

доц. д-р Георги Митринов: Това е също един много интересен въпрос. Според мен турцизацията е отишла толкова напред, че ако България не предприеме спешно някакви мерки, някакво културно общуване за отваряне на границата, въпреки че вече има местни събори на села, които са разбити по силата на политически последствия, войни и т.н. има разделени села от двете страни на границата. Ако не се започне с някакви събори, с някакво активно действие от наша страна... Те дори подобни села искат да имат и предаване по радиото на български език, но разбираем за тях диалект. От пет години се мъчим да субсидираме нещо подобно тук, но на никого не му се занимава с този въпрос. По телевизионните канали какво тече – има кич-фолкове, има кючеци, но нещо българско, народно трудно пробива.

Фокус: Говорейки за разделението на тези села не се ли организират някакви регулярни или поне годишни срещи между населението от едната страна и другата така, както се случва с разделени между България и Гърция села?

доц. д-р Георги Митринов: Аз ще ви кажа случая в момента. В момента има бум на възраждане на местни събори и срещи. Освен двата големи събора, където се събира много голяма част от населението има и трети събор, в Ксантийско. Но освен тези събори, всяко село си има нещо като събор, на който си се събират хората от селото. Понеже не малка част от тези села вече не съществуват и те болеят за родните села. На тези събори винаги витае, присъства духа на Турция. В голяма част от тях се чака да дойде турският консул, който, забележете, винаги ходи, когато е поканен, а те го канят. А да сте чули български консул някъде да е отишъл? Българският консул се радва, че в двора на консулството в Солун открили паметник на Васил Левски. Да, това е чудесно, но тези хора не знаят ли колко християнско население, българоезично има в Северна Гърция. Аз съм бил в села, в които като влезете в едно кафене, все едно кръчма в България. Цялото отрупано със снимки на войводи, на Гоце Делчев, на кой ли не и това селце някъде в затънтен район на Северна Гърция е останало, оцеляло наше население и никой не знае в България за него.

Фокус: Вие казахте, че в района на Гюмюрджина хората, изселени от там, не се чувстват българи. Голяма ли е разлика между изселниците българи в Гърция и тези в Турция?

доц. д-р Георги Митринов: Не, аз имам едно такова мислене по въпроса след три години обиколки в тези райони. По-добре да не вървим по тази линия да ги убеждаваме, че те са българи и да не говорим, че това население, това са българи. Ние трябва съвсем нормално като една цивилизована държава да възстановим връзките. България да има своя имидж. Сега пристигат пехливани от Турция на всеки по-голям събор от тези райони, идват какви ли не гости, а от България никой нищо. Те не знаят за България. За тях България не е нищо, оттатък няма нищо. Имат роднини, но толкова - до там спират.

Фокус: Но ако те самите не се чувстват българи, тогава каква държавна политика трябва да се води, за да се върне усещането им за българското, за държавата?

Доц. д-р Георги Митринов: Само културна политика, връзки с тези хора, общуване, да слушат българска народна музика, да се вижда българското присъствие, да има родови срещи, да се засилват тези връзки. Навремето, до 1944 г., дори когато 40-те години е била отворена границата, е имало сключени много бракове. По селата роднините и сега се знаят и си ходят на гости. Защо в български села да не се инициират такива срещи на българска територия? Гърците са вдигнали ръце вече от тази турцизация , те според мен няма да имат нищо против.

Фокус: Означава ли това, че в гърците можем да видим партньори?

Доц. д-р Георги Митринов: Те са ни партньори. Присъствал съм на разговори, на които са споделяли управленци от съвсем ниско регионално ниво, от Смолянско, от Кърджалийско - от гръцка страна са вдигнали ръце. Те не знаят как да се справят с тази турцизация. Ако не се обединим с гръцката страна и да имаме една обща политика по този въпрос, сме обречени и от двете страни на границата. Има различни местни мюсюлмани, които се възпротивяват на това. Всички местни имами, ходжи и т.н. се обучават безплатно в Турция. Турция води една дългосрочна политика. Обучава тези хора, връща ги после по родните им места. Те стават проводници на тяхната външна политика. Един софлийски българоезичен мюсюлманин, който е учил там, в Турция, казва: „Като отидем там, те ни познават по главите. Казват: ти си от Босна, ти си от България, ти си от еди къде си”. Всичко това се събира там, тези хора се обучават там в духа на турската политика, която трябва да се провежда в местното население. Връщат се с белите шапчици, изкореняват родния диалект. Аз съм присъствал на парадокси като този. Виждал съм млад учител, завършил там, в Турция, да се кара на собствените си деца, невръстни деца, че говорят на родния си диалект. И като го питам защо го правиш това, той казва – те после ще го научат.

Фокус: Което става невъзможно на по-късен етап.

Доц. д-р Георги Митринов: Те и да научат нещо, ще научат нещо вече развалено.

Фокус: Можете ли да посочите интересен пример от диалектите там, който да е по-разбираем?

Доц. д-р Георги Митринов: Още като влезе човек и като се разговори с местните хора и разбира за какво става въпрос, ако е специалист, разбира се. Но давам ви един прост пример - на мен един местен ми разказва как през 80-те години отишли една група съселяни да работят в Драмско и попадат в град Просечене, който е бил заселен с българи, а след това много от тях са били прогонени. Когато работели, си говорели на родния си диалект и някакъв човек се приближил и казал – вие какви сте? Попитал ги на български. „Защо питаш?”, отвърнали му те. „Защото говорите като мен”, казал човекът. Виждате ли за какво става въпрос - това е елементарният пример. Например, има такъв остатък, че названията на месеците са български. Да кажем „големил” за януари, „мартин” за февруари, а изведнъж за ноември месец се появява название „гергьовския” в такова мюсюлманско българоезично село. И когато се разчопли тази работа излиза, че названието е остатък от една стара християнска православна традиция този месец да се свързва с един християнски храм на Св. Георги в Константинопол. Натъкнах се там на един много интересен случай. Записвам названия на ледени висулки и на сушеници и изведнъж на самата граница, където човек никога не може да очаква да изскочи кой знае какво, ми се казва, че названието на ледените висулки е коледниче. Да оставим местните имена, където има хиляди примери. Имам събирани доста материали. Или названия от антропоними от български произход. Примерно Станко – то не може да е гръцко.

Фокус: Има ли някакви особености лексиката от този край?

Доц. д-р Георги Митринов: Тя е много архаична. Там съществуват имена като желва, въобще антропологичната система, всички названия от основния речников обхват на тези хора, свързани с бита, с храните, с частите на човешкото тяло, родствените връзки, са от български произход.

Фокус: Има ли доказателства за това?

Доц. д-р Георги Митринов: Абсолютно. Колкото и да се пише, че тези думи били някакви помашки, те са български. На фонетично ниво, на граматично ниво, лексикално ниво, всички тези говори на юг от границата и отсам границата са общи. На практика нямат характерни особености говорите на юг от границата и на север от границата. А още по-важно е, че така нареченият „помашки език” се свързва само с населението, което е помашко, мюсюлманско и няма нищо общо с българите. Добре, но в Родопите има и българи християни. Диалектите са общи - на българите християни и българите мохамедани. Пак повтарям – няма никаква отлика, която да бъде характерна само за говорите оттатък границите или само за речта на българоезичните мюсюлмани, а да го няма у християните това.

Фокус: Да разбираме ли тогава, че и в случая религията няма общо с развитието на езика и нацията?

Доц. д-р Георги Митринов: Религията е едно много съществено последствие. По-късно явление, което е повлияло, да кажем, на конвенционалната терминология, но в самата обредност пак има названия, които са останали от християнството.

Фокус: Очаквате ли някакъв отзвук от Гърция или от Турция заради вашата книга и критики към нея?

Доц. д-р Георги Митринов: Критики аз тепърва ще имам, защото хората там работят, за разлика от нас. В Турция има цял институт, който се занимава с помаците, правят си изследвания на помаците. Да сте чули в България да има такова нещо? В Гърция обаче е по-различно, там все още няма славистика. И Турция няма славистика и самите им тези, особено свързани с езика, са на много елементарно ниво, но те еволюират. Тепърва ще изграждат свои тези, ще си търсят аргументите и усвояват, както се казва, нови територии. Въпросът е друг. Не дали очаквам, а че ние трябва да сме готови да им отговаряме. В Гърция също много се публикува, в Македония също. Ние сме оставили дори и Македония и те хората си имат голяма диаспора, пълнят библиотеките в света с хубави издания, в които си вкарват своите лъжи, буквално да ги наречем лъжи и техните виждания за дадени исторически събития. А българското виждане къде е? Ние си пишем тук книги, слагаме си ги на рафтчетата, да събират прах и това е.

Фокус: Ако повече хора като вас изследват тези проблеми, сигурно би имало и държавническа намеса и виждане по проблемите?

доц. д-р Георги Митринов: В Южните Родопи, в Македония, в Западните покрайнини, в Турция, ние сме ги изоставили тези хора. Хората там търсят връзки с роднини и ги намират. Питат, примерно имат Бабичани, от Бабек роднини в две села в Странджанско. Хората искат данни за две села какво се е случило с тях, къде са, що са. Одисеята на едно българско село Михалково е пословична. Те са българи мохамедани, бягат през 1912 година в Турция. С хиляди перипетии успяват да стигнат до там. Населват се на три вълни. Най-напред до морето – не им харесало, по-навътре пак не им харесало, след това чак до Странджа. И през 20-те години те влизат във връзка с българския началник на граничната застава и цялото село бяга от Турция в Странджа и си тръгват заедно с добитъка за Михалково. Всичко пеш. Отиват в Михалково, там вече са се заселили българи християни. Една част от михалковци остават, другата част постояли, постояли и накрая пак си тръгнали и си живеят там. Тези хора и до ден днешен са си там и си го спомнят. Предава се от поколение на поколение. Тези хора са свързани с България.

Източник: Агенция „Фокус”

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *