Българките от Македония са ербап моми, които, ако се наложи, вадят пищова, без да им трепне окото

Българките от Македония са ербап моми, които, ако се наложи, вадят пищова, без да им трепне окото

31 август 2013  |   0 коментара

Мара Бунева и Менча Кърничева воюват с противниците на българщината не с нежни думи, а с куршуми

Източник: Агенция „Блиц“

Когато говорим за българките от Македония, пред очите ни изникват красивите женски персонажи на Иван Мърквичка – тъмнокоси хубавици, излъчващи самочувствие и гордост, женска свенливост и девическо очарование.

Сред незабравимите македонки остават Мара Бунева и Менча Кърничева. И двете воюват – не с нежни думи, а с куршуми, както мъжете – с противниците на българите и българщината в Македония. Да споменем и Екатерина Симидчиева от Куманово, Люба Карагюлева от Охрид и, разбира се, Царевна Миладинова.

Екатерина Симидчиева е убита през 1895 г., когато сърбите, с помощта на турците, се опитват да отнемат българската църква „Св. Никола“.

Не се поколебала да излезе срещу повиканата войска, макар и бременна

Люба Карагюлева, родена в Охрид, но студентка в София, умира през 1923 г. в резултат на непоносимите изтезания, на които сърбите я подлагат при един арест.

Мара Бунева е родена в град Тетово в Северозападна Македония. Завършва висше образование в Софийския университет и се омъжва за офицер от българската армия – Иван Хранков. Брат й Борис е активист на ВМРО и постепенно я въвлича в работата на революционната организация. Така тя няколко пъти минава границата с конспиративни задачи. В семейството съзрява драма – другият й брат Васил става сръбски офицер под името Василие Вуневич. Когато през 1942 г. Борис му отива на гости в Белград,

сърбоманът му затръшва вратата под носа с думите: „Яс немам брат!“

Когато се обсъжда кой да изпълни смъртната присъда над юриста на Скопската област Велимир Прелич, Мара Бунева сама се предлага. По заповед на Прелич през 1927 г. на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация арестуваните млади хора са подложени на небивали изтезания – чупене на ръце и крака, стягане на глави в железни клещи и дори заравяне живи. Само заради смелостта им да се нарекат българи!

След като тежките присъди над подсъдимите студенти са произнесени в края на декември 1927 г., на 13 януари 1928 г. Мара Бунева застрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие, на стария Камен мост на Вардар. След това обръща оръжието срещу себе си. На запитването на сръбския офицер, който пристига пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева, полумъртва, отговаря достойно: “Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си”. На следващия ден

Мара Бунева умира от раните си

Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френската преса нарича смелата българка „македонската Шарлот Корде“. Много западни журналисти правят обективни коментари, наблягайки на факта, че тези терористични действия не са дело на разбойници, а на един въстанал народ. Австрийската преса разказва подробно за организацията и за нейния девиз: „Свобода или смърт!“.

След освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 г. на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. След изтеглянето обаче на българските войски в началото на септември 1944 г. тя е разрушена по заповед на Лазар Колишевски, секретар на Македонската комунистическа партия. Едва през януари 2002 г. плочата отново е възстановена и отново е разрушена от вандали. Оттогава до ден днешен плочата е чупена, крадена, заливана с боя и хвърляна във Вардар много пъти. На 13 януари 2007 г. македонски и български граждани се събират в Скопие да отбележат годишнината от смъртта на Мара Бунева, но са обиждани и дори бити под безучастните погледи на македонската полиция. Само след няколко часа плочата отново е изкъртена и осквернена.

Менча Кърничева е родена през 1900 г. в будната планинска паланка Крушево, в българеещо се влашко семейство. Баща й работи като сарафин в София, а по-късно и в Цариброд. Малката Менча се преселва при него с майка си след кървавото потушаване на Илинденското въстание през 1903 г. През есента на 1918 г. отива да учи в Мюнхен, но след края на Първата световна война прекратява студентството си и се връща в България. Включва се в женското движение на македонската емиграция и постепенно влиза в кръга на Тодор Паница. Постепенно обаче се разочарова от Паница, в нея нараства убеждението, че дейността му е пагубна за българското дело в Македония. Преориентира се към дясното крило на ВМРО и на 15 март 1924 г. влиза в организацията. Нейното решение да убие Паница е напълно самостоятелно.

Менча изпълнява смъртната присъда над Тодор Паница,

издадена от ВМРО след смъртта на Борис Сарафов и Иван Гарванов, както и за обслужването на чужди интереси в македонските дела, на 8 май 1925 г. във виенския Бургтеатър.

Новината предизвиква голяма вълна от удивление и потрес в цяла Европа. Менча е арестувана веднага и първите й думи в своя защита са: „Той бе един лош македонец!“. Следва бурен процес и девойката е осъдена на 8 години затвор. Това е най-лекото наказание за убийство в Република Австрия, като се има предвид и тежкото здравословно състояние на Менча. Но Върховният съд на Австрия преценява, че тя не може да излежи дори това наказание, защото е болна от туберкулоза, бъбречно заболяване и ревматизъм. Така в края на 1925 г. тя е освободена и екстрадирана от Австрия.

Но волята за живот в младия организъм надделява и през декември 1926 г. Менча дори се жени за небезизвестния Иван Михайлов. След 1934 г. тя следва своя съпруг в емиграция – Турция, Полша, Унгария... През 1941 г. се установяват за по-дълго в столицата на Независимата хърватска република Загреб, а през 1944 г. - в освободената за кратко Македония, в Загреб. След 1945 г.

Менча, заедно със съпруга си, се установява в Рим, където умира

през 1964 г. Според спомените на Иван Михайлов двете с Мара Бунева са се познавали съвсем бегло. Но Менча е държала винаги в своята иначе аскетично подредена стаичка едно малко портретче на Мара. Свързвало ги е нещо повече от приятелство и дружба - чувството за съпричастност към една голяма идея и към една народностна трагедия.

За Царевна, най-малката дъщеря на Димитър Миладинов, и нейния достоен живот, отдаден изцяло на просветителска мисия, трябва да се отдели отделен материал. Неслучайно професор Балабанов препоръчва нейните мемоари да влязат за изучаване в средните училища и дори в университетите – защото според него в тази книга е казано повече за България и българите, отколкото в томове академична историческа книжнина.

изображение: Мара Бунева

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *