No image

А кой ще срине българското гето?

01 октомври 2010  |   0 коментара

Текст от блога на зам.-председателя на ВМРО Костадин Костадинов kostadin.eu

Модно стана напоследък да се говори за циганите, интеграцията, дезинтеграцията, несоциализираните групи, гетата, депортациите, Франция, Саркози и т. н. Такова прехласване започна по темата, че дори и хора, които до скоро защитаваха циганите, започнаха да говорят как до 10 години тяхното гето щяло да превземе България, сиреч нас да превземе, българите. Брех мама му стара! Ужас! Какъв ли потрес е обзел продажните душици на стотици либерално ориентирани интелектуалци и интелектуалоиди, след като стожерът на европейския либерализъм Франция свали маската на европейското лицемерие по циганския проблем. Както и да е, важното е друго. Верни на слугинските си инстинкти, модераторите на общественото мнение се хвърлиха дълго и напоително да обясняват, че България има проблем с циганите (нещо, което буквално до онзи ден отричаха). Само че както винаги досега, минавайки от едната крайност в другата крайност, загърбиха един изключително важен момент. Гетоизацията на българското общество.

Процесът на индустриализация, започнат по време на социалистическия режим, доведе до свръхконцентрация на население по големите градове и до намаляване на жителите по селата. Този процес продължи с още по-голяма сила след 1989 г., когато заради икономическата криза и малкото останали в работоспособна възраст хора избягаха към градовете, отнасяйки със себе си и своите деца. Селата се превърнаха или в цигански резервати, или в старчески домове. Търсенето на препитание превърна няколко големи български града, и особено столицата, в пренаселени и мръсни агломерации, все по-непривлекателни за живеене. Това, което представлява София днес, е ни повече, ни по-малко едно голямо българско гето. Без значение дали е милион и половина, или два милиона, гетото си е гето. С олющените сгради, разбитите улици, анахроничните трамваи, окрадените павета, безразборно висящите отвсякъде кабели, боклуците по улиците, търкалящите се в краката на хората бездомни псета, осраните от същите тези псета (а и от домашните такива) детски градинки, каруците по улиците, буренясалите и тревясали междублокови пространства (превърнали се в развъдници на кърлежи), преливащите кофи за боклук (събиран винаги по средата на деня, за да може максимално да се задръсти и без това задръстения трафик), кирливите фасади на историческите паметници, рахитичните физиономии на просяците надзъртащи зад всеки ъгъл или боклукчийска кофа, застроените паркове, изсечените дървета и над всичката мизерия вездесъщото абстрахиране на жителите на гетото от всичко случващо се около тях. Столица-гето на държава-гето, незаконна рожба на комплексите на стотици хиляди българи и софиоцентризма на административно-командния български комунизъм. Всичко това днес до такава степен дърпа държавата назад, че съвсем скоро в някои по-малки общински центрове няма да има административен потенциал за управление на общината. Защото всичко читаво ще е избягало или в близкия областен център, или в София, или в чужбина. Общо взето такъв е постъпателния модел на разпада на българската държавност.

България има отчайваща нужда от децентрализация. От закон за насърчаване на инвестициите в изостаналите райони. От демографска стратегия. Защото това, че циганите правят по 10 деца зависи от тях, а това, че ние правим по едно или николко зависи от нас и само от нас. Защото дори и да си представим един ден България без цигани, кой тогава ще населява опустелите села? Откъде ще дойдат селяните? Без българското село няма да я има и България, или поне няма да е същата. Българските гета трябва да се сринат (образно казано). Населението трябва да е разположено сравнително равномерно по територията на страната, а не да се копира африканския модел на концентрация на половината жители на държавата в столицата. Ако това не се случи някак си, след 20 години картината ще следната - 5 големи български града-анклави и 250 общини, в които българския език ще се употребява все по-рядко. Това е най-важния въпрос пред нас днес. Ако не се реши в обозримо бъдеще, България в перспектива няма да продължи да бъде държава на българите.

1 октомври 2010

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *