Проф. Николай Проданов, зам.-министър на правосъдието, пред „Труд“: Надзирателите трябва да са наравно с полицаите

Проф. Николай Проданов, зам.-министър на правосъдието, пред „Труд“: Надзирателите трябва да са наравно с полицаите

12 февруари 2018  |   0 коментара

Затворниците намаляха до 7000, може и още

По закон целта на лишаването от свобода не е да се малтретира задържаният, а да се превъзпита и да се върне в обществото, като нормален гражданин. Но как да стане това у нас, където затворниците доскоро се облекчаваха в кофи, а днес надзирателите с жалките си заплати водят борба за собственото си оцеляване? „Труд“ разговаря за това със заместник-министъра на правосъдието от квотата на ВМРО проф. Николай Проданов, който отскоро смени катедрата в Великотърновския университет с политическия кабинет в правосъдното министерство и пое една от най-тежките отговорности там – за затворите и обитателите им.

– Професор Проданов, надзирателите и съдебните охранители протестират пак. Носят плакати „Европа и за нас!”, щели да ги вдигат пред НДК, като се съберат европейските фактори там. Искат 20% увеличение на заплатите – да се изравнят с полицаите, на които им дадоха 100 млн.лв. добавки, за да не се бунтуват на старта на европредседателството. Как ще коментирате това?

– От няколко гледни точки. Ние, като политическо ръководство на Министерството на правосъдието (МП), гледаме по един и същ начин на служителите в двете ни главни дирекции – „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) и „Охрана” (ГДО) – въпреки че за първата има специален закон, а за втората – 3 члена в Закона за съдебната власт с препратка към Закона за МВР. Тези хора бяха служители на МВР до 1991 година. В процеса на демократизация бяха включени в МП, но част от служебния им статус се урежда по Закона за МВР и днес. Така законодателят признава, че тяхната работа е сходна с тази на полицаите. И те с пълно основание настояват държавната власт да ги третира равноправно с тях. Ръководството на МП може само да се съгласи с това – и заради справедливостта, и заради стабилността на системата за национална сигурност и обществен ред. Много се разпръснаха службите в демократична България, на различно подчинение са. Но вижте как при сериозна заплаха се привлича целият им ресурс. Сили на армията охраняват границата, макар това да е задача на Гранична полиция. Военни участват в издирването на заподозрения за масовото убийство в Нови Искър… За да бъде системата за сигурност по-стабилна, трябва да мерим кадрите ѝ с един аршин. Ето защо, като защитават своя интерес, нашите служители защитават и обществения.

– Откъдето и да се погледне, 600 лева са твърде малко за работа като тяхната, г-н професоре. Преди 2 години правих репортаж от Софийския затвор и се уплаших. Мръсотия, смрад. Вонящи легла на два етажа. Теснотия – по 2 кв. метра на човек, вместо шест. 40 градуса лете, а зиме – студ. Вечер заключват по 20 мъже в една килия и те побесняват, готови са да убиват.

– Имайте предвид, че в последните 2-3 години в местата за лишаване от свобода условията са подобрени повече, отколкото в предишните сто. То не е толкова наша заслуга. Бяхме принудени да изпълним препоръките на Европейския съд по правата на човека и Комисията по изтезанията към Съвета на Европа. С външно финансиране през Норвежкия механизъм бяха направени много неща, включително нов затвор в Дебелт, край Бургас. Казахте „зиме – студено”. Но аз наскоро бях в Плевенския затвор и в килиите му беше толкова топло, колкото тук, в министерството. И нека уточним – 600 лева взимат постъпващите в системата. Като се изкачват по кариерната стълбица, възнагражденията им растат. Средната заплата е над 1000 лева.

– Въпреки това, има затворници с джиесеми, които струват колкото 3 заплати на надзирател. С тях въртят криминален бизнес вън, забогатяват и корумпират вашия състав.

– Така е.

– Заплатата от 600 лева не е ли вид държавно разрешение за надзирателите да получават от затворниците „възнаградително дарение” за услугите, които им правят?

– Не бих казал, че е разрешение, но е предпоставка.

– Предпоставка да се внасят в килиите дрога, ракия и бог знае още какво!

– Но друга предпоставка е човешката природа. Житейският ми опит сочи, че на много хората възнаграждението им се вижда малко, независимо от размера. В тоя ред на мисли, ще ви кажа, че има технически механизми за въвеждане на ред в килиите. В затвора „Белене” има апаратура – т.нар. тапи, които не позволяват да се говори по мобилни телефони от територията му. Само че заглушаването не може да се отсече с нож до стените на затвора. И в градски условия от съседните блокове недоволстват. „Белене” е на остров Персин и там сме обезсмислили внасянето на джиесеми в килиите по начин, който в Софийския затвор е трудно приложим. Но в Плевенския например ще стане.

– В затвора само кораб не може да се вкара, че няма вода, шегуват се надзиратели. Те се омазват до лакти, докато ровят за забранени неща в колетите със сирене и кашкавал. Отварят консерви и режат салама като бакали, вместо да гледат, като австрийските си колеги на продуктите на екран.

– Ходил съм в австрийски затвор. Дай, Боже, и ние някога да си построим такъв. Но засега тази унизителна процедура можем да я премахнем и по друг начин – с т.нар. затворнически лавки. Те ще обезсмислят колетите с храни.

– Тия колети пораждат и неравенство в килиите. В някои от тях има калмари, а в други – кучешки салам, нали?

– Колетите са имали смисъл, когато е било трудно изхранването на всички граждани у нас. Сега някоя майка може да омеси баница и да я занесе на сина си в затвора, да. Но какъв е смисълът да му праща сирене, ако той от лавката може да си купи? Да, в нея асортиментът няма да е като в „БИЛА”, но можем да направим цените сравними. Сега в затворническите лавки е по-скъпо, отколкото вън. Заради обществените поръчки – те, знаете, са основателно критикувани в България.

– Поръчки за саниране и магистрали се печелят уж от фирми, предлагащи най-ниска цена. А в затворите е обратното – не мога да си го обясня?

– Обяснението е, че се явяват 3-4 фирми и всички предлагат високи цени. Затворниците основателно протестират. Работим по този проблем сега. Ще видим обществени поръчки за затворите трябва ли да се правят.

– Друг проблем – надзирателите твърдят, че са малко. Един пази 90 затворници, казват.

– Съотношението „затворници-надзиратели“ не е универсално. Условията са различни, затова. В Софийския затвор на вишките стоят униформени с автомати. А в „Дебелт” охрана на оградата няма – има техника – в една хубава стая едно момиче гледа екраните и вижда всичко. Ако духне вятър и цялата мрежа се заклати, системата не реагира. Ако човек мине – има реакция, но с по-малко служители ще се справим. И още. Едно е затвор, друго е общежитие от открит тип, където хората са на работа и се прибират вечер – там има един надзирател на сто затворници, но то не е проблем. А иначе служителите са прави, че са малко. Нужни са още 700-800 надзиратели, изчисленията го показват.

– Кандидати ли нямате, или пари за заплати?

– Всичко опира до пари. През 2015 г. е направено едно неуместно, меко казано, съкращение от 10% – на 469 щата в ГДИН и на 73 в ГДO. Това за нашата затворническа система е много. Сега в ГДИН работят 4320 души, а в ГДО – 1338. Хората не могат да си починат както трябва, трудно взимат отпуските, които им се полагат. В тази система наднорменият труд трябва да се избягва, но не стигат хора – това е.

– А лишените от свобода са намалели! Вие го казахте – през 2012 г. са били 12 000, а сега – 7 000. Защо е така? Съдът ли не праща престъпниците в затвора, или те се изнасят от България – подобно на почтените хора, които търсят по-платена работа?

– Населението на България намаля. Основно затова намаля и затворническата популация. И това, че изнасяме престъпност, също е факт. Намаленият брой на лишените от свобода улеснява нашата работа. И биха могли да се направят законодателни промени, които още да го намалят.

– По едно време у нас се целеше увеличение на броя на арестантите. Считаше се, че колкото повече са запрените зад решетките, толкова по-добре работи МВР. И се гонеха рекорди с акции за лишаване от свобода, които още плащаме по присъди от Страсбург.

– Крайната цел на наказанието е да се превъзпита човека, така че вече да не прави престъпления. Какъв е смисълът да го пратим в затвора за 3 месеца? Не е ли по-добре да се наложи „пробация” – да изтърпи наказанието си в общността, като му се приложат пробационни мерки (б.а. – ограничаване в придвижването, поправителен труд с удръжки от заплата, безвъзмезден труд в полза на обществото и др.) Сега приключват обществени поръчки за гривни от системата за електронно наблюдение при домашен арест – това е добре. Спомням се, че веднъж на една конференция един опитен затворнически директор от Ирландия каза: „Не бива да превръщаме затвора в академия за престъпници!”. Знам, че е така. Дали някое дребно престъпление, извършено по непредпазливост, трябва непременно да се наказва с лишаване от свобода? Дали не е по-възпитателно да му се наложи административно наказание със сериозна глоба? Ние, българите, се респектираме, като ни бръкнат в джоба. И не само ние…И още: от години се обсъжда у нас евентуалното премахване на доживотния затвор без право на замяна. У нас има 60 души с това наказание. България е единствената страна в ЕС, където то се налага. В юридическите среди има консенсус, че е разумно да отпадне от НК. То е по-жестоко от смъртното наказание.

– Някой ще каже даже: тия 60 души защо изобщо ги храним, те няма да се върнат сред нас!

– Храним ги сравнително добре. Един затворник за ден струва повече от пенсионер – храна, отопление, охрана. Е, от униформите спестяваме. В други държави лишените от свобода нямат право на домашни облекла.

– Облечени как да е, затворниците у нас имат вид на… не знам…

– На тълпа. Но правозащитниците са на друго мнение – че униформата е посегателство на честта и достойнството на лишените от свобода.

– Е, добре. Но в Софийския затвор обявили гладна стачка и искали среща с министър Цачева. Проверихте ли дали недоволството им е основателно?

– Да. Първо, това не е гладна стачка. Малка групичка затворници отказали на вечеря и на закуска храната, която им се полага. То не значи, че са останали гладни. Поводът е, че софтуерът в лавката на затвора даде дефект и картите, с които пазаруват там, не работеха ден-два. Техническият проблем се реши и напрежението затихна. А що се отнася до г-жа Цачева, ако правосъдният министърът прави срещи по такива поводи, той няма да има време с нищо друго да се занимава.

– Генерал Петър Василев – светла му памет, един от най-уважаваните директори на местата за лишаване от свобода, казваше така: „Затворът е лошо място за лоши хора у нас.” Беше му мъчно, че в други държави затворът е добро място, където лошите се превъзпитават.

– Генералът е събрал в две изречения проблемът на системата. Наказанието не е отмъщение на обществото, а средство, с което то иска да си върне блудните синове. Почти всички, извършили престъпления, имат потенциал да се променят. Въпросът е повече да им помагаме… Но за какво превъзпитание говорим, като доскоро в нашите затвори тоалетните бяха проблем и хората се облекчаваха в кофи? Сега тоя проблем го има само на две места, които сме ги оценили като безперспективни и ще ги затваряме.

– Била съм в затвор в Германия. Ако не бяха мерките за сигурност, щях да си помисля, че се намирам в някой хотел на Слънчев бряг. У нас е другояче. Тук занданите са места за изтезание, като във вековете назад.

– Това не опира до материални условия само. Аз съм служил в армията през 1978-1980 г., тогава живеехме в едно помещение 120 души – цялата рота – но това не ни създаваше кой знае какъв психически дискомфорт. Важен е човешкият фактор – както военните командири, така и директорите на затворите, надзирателите, възпитателите… Ако имахме повече психолози за работа с престъпниците, процесът на превъзпитанието им би бил по-резултатен.

– Чудя се как изобщо намирате хора за тая работа! Помня, че като се пенсионира г-н Милети Орешарски каза: „35 години в затвора ми стигат.” И началниците на затворите търпят един вид наказание, а взимат около 1500 лева заплата.

– Знаете ли колко неща трябва да умее началникът на затвора – да е юрист, готвач, икономист, телефонен техник, психолог, уважаван от служители и затворници. А най-високата заплата в системата е 2000 лева. Набирането на кадри е болезнен проблем. Има текучество в изпълнителския състав – влизат, не им хареса, напускат. Постоянно сме във въртележка от конкурси – по 4-6 месеца, със степени на изпит и подбор. Ако обявим конкурс за 20 места и подадат документи 30 човека, от които 5 не отговарят на условията – какъв ти подбор! Попълваме бройката, за да поеме някой дежурството. И не е чудно, че влизат в системата хора, склонни да внесат при затворниците и телефони, и какво ли не още.

– Интересно как се чувства един професор – академичен човек, като влезе от университета в Софийския затвор, да речем, и вътре тутакси го залее лавината от нерешени проблеми? 

– Минаха 6 месеца, откакто съм заместник-министър и отговарям за затворите. Смених рязко работата си, аз в университета съм от 1986 година, все пак. Трудно е, но не съжалявам, че го направих. В затворническата администрация има много знаещи хора и с тяхна помощ човек може сравнително бързо да се ориентира за проблемите и за начина, по който могат да бъдат решени. От друга страна, академичната работа формира качества, които сега са ми полезни: да работиш с много хора, да запазваш спокойствие, когато ти задават въпрос, на който не можеш веднага да отговориш, на виждаш в едър план проблемите. Държавната администрация губи много време в дребнотемие. Сега се е втренчила в европредседателството, а то е технически въпрос. Имаме по-важни задачи. Ето, идва вторият транш по Норвежкия финансов механизъм – това са 35 милиона евро, от които пет милиона са наши. Повечето са за затворите, с тях и нов можем да си построим даже. Решили сме с тия средства какво ще правим, но важното е да го направим разумно и качествено.

Николай Проданов е роден през 1960 г. в Трявна.

Магистър е по право и история от ВТУ „Кирил и Методи” (1984) и по национална сигурност от военната академия „Г.С.Раковски” (2012).

Служител на МВР (1984-1986).

Преподавател във ВТУ (1986), доцент (2003), професор по „История на правото” (2016), зам.-декан на Юридическия факултет (2011-2014) и зам.-ректор на ВТУ (2014-2016). Автор на над 150 научни публикации за историята на България и правото в сигурността, науката и образованието.

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *