Младежи от ВМРО обиколиха български места в Северна Добруджа

Младежи от ВМРО обиколиха български места в Северна Добруджа

15 юли 2015  |   0 коментара

За посещението на членове на Национални младежки комитет на ВМРО в село Еникьой в окръг Тулча, Северна Добруджа, Румъния, разказва Пламен Николов, член на организацията в Добрич

За пореден път ВМРО организира поклонение пред паметната плоча на Апостола на свободата Васил Левски в тулчанското село Еникьой в Северна Добруджа и експедиция по обектите, свързани с хилядолетното българско присъствие в тази забравена днес българска земя – люлка на държавата ни на Балканския полуостров. Начинанието бе организирано от Националния младежки комитет на ВМРО и структурите на родолюбивата организация в Добрич. Поводът бе 178-годишнината от рождението на Апостола.

Преди 4 години по предложение на Инициативен граждански комитет, с активното участие на ВМРО и родолюбци-доброволци и с финансовата подкрепа на Фондация „Българска памет“, бе поставена паметна плоча-барелеф на Васил Левски в севернодобруджанското село Еникьой (днес Михаил Когълничану). Тук през 1866-67 г. Дяконът е бил учител и е пял в местната българска църква. От четири години насам структурите на ВМРО в Добрич и Варна организират поклонения в дните около годишнината от рождението на великия революционер.

Тази година в мероприятието се включиха младежи от цялата страна: София, Русе, Радомир, Шумен, Бургас, Велико Търново и южнодобруджанските Добрич, Силистра, Балчик, Генерал Тошево, Гурково. Поклонението бе комбинирано и с посещение на знакови места – свидетелства за българския характер на Северна Добруджа, ясни доказателства, че това е изконна българска земя, която историческите превратности са оставили извън днешните предели на Отечеството. Земя, превърната в разменна монета за имперските интереси на Русия, с която ние плащаме за своето освобождение от турско робство.

Веднага след като минаваме границата, разбираме каква земя сме изгубили – докъдето стига погледът, се е ширнала плодородната равнина – хиляди декари благодатен чернозем. Минаваме през села, които допреди седем десетилетия са били населени изцяло с българи – Топрахисар, Текиргьол, Саръгьол, Голям и Малък Гаргалък, Потур, Горна и Долна Чамурла, Сараюрт. Въпреки турската топонимия, която румънците са запазили отчасти и до днес, в тези селища от векове е имало само българи – до Крайовската спогодба през 1940 г., когато близо 70 000 българи напускат родните си места и поемат на юг, към освободената от румънска окупация южна част на Добруджа.

Първата ни спирка е Истрия – гръцка колония, просъществувала до края на 6-ти век след Христа, когато е разрушена при варварските нашествия от север. След създаването на българската държава на Балканите недалеч от тук се издига средновековната българска крепост Гросия. Днешното село Истрия всъщност е старато Каранасуф, което също допреди 70 години е било населено предимно с българи. Потвърждение за този безспорен факт са черковните книги на български, запазени в местния православен храм.

Пътят ни продължава към Бабадашката планина. Тук през 70-те години на 19-ти век действа четата на поп Харитон, прославил се с участието си в Априлското въстание. От тук до делтата на Дунав започва верига от езера, като Разим, лиманите Головица, Змеица, Синое. Забележете как „по румънски звучат тези имена”.

Продължаваме към Ени сала или средновековната българска крепост Ново село. Днешната румънска историография твърди, че е строена от генуезци през 13-14-ти век, което не почива на никакви сериозни научни данни. Изворите безусловно сочат, че през Средновековието твърдината е била част от укрепителната система на Първата и Втората българска държава, а след това и на полунезависимито феодално българско княжество на деспотите Добротица, Балик и Иванко. Част от младежите ентусиаризино се качват по отлично запазените и реставрирани крепостни скали. Край старата българска твърдина отново се развяват родни знамена...

Следващата ни спирка е Бабадаг – един от големите градове с преобладаващо българско население до 1940 г. Дотогава той е бил сред икономически най-напредналите селища в Добруджа, днес е едно от най-изостаналите. Заради подчертано българския си характер, Бабадаг е избран за място на заседанията на Великия добруджански народен събор, който през 1917 г. се обявява категорично за присъединяване на цяла Добруджа към България. Влизаме в двора на старата българска църква „Св. Димитър”, строена в средата на 19-и век. Стенописите на български език в храма са заличени, иконите са отнесени неизвестно къде през годините на румънска доминация след средата на миналия век. През 1916 г. църковният двор е превърнат във войнишко гробище, което днес е изцяло унищожено. Тук са били погребани около 40 войници от Трета армия, загинали в битките за освобождение на Бабадаг през 1916 г. Гробището е варварски заличено – въпреки съществуващата конвенция, която задължава всяка страна да полага грижи за гробовете на чужди войници на своя територия. През 1917 г. българските граждански власти в Бабадаг издигат паметник. Неговият постамент все още стои, но върху българския надпис е поставена плоча на румънски език. Под нея все още личат отделни букви от кирилския текст. Това е политика и практика, следвана неотклонно от румънските власти след 1940 г.  – българските паметници се заличават, като върху тях се поставят нови надписи. Стенописите и иконите с български текст в църквите пък се подменят с румънски под предлог, че са се амортизирали... До преправения монумент е гробът на млад българин, живял в средата на 19-и век. В добро състояние е все още надписът, съхранил уникална народна поезия от Възраждането: „И тук се пътниче поспри, и помен жалостен стори, на тоз дето тук в мрачен ров, лежи Петър Тодоров. У Шумен той се е родил, в Бабадаг се преселил и в 19-тата година на онзи свят премина – 6 март 1863 г.” През цялото пътуване непрекъснато наблюдаваме старите български къщи с типичната добруджанска архитектура – двуделни или триделни жилища с чардаци и кьошкове и дървени стълбове вместо колони, покрити в много от случаите със старите турски керемиди.

Насочваме се към основната цел в първия ден от пътуването ни – село Еникьой и паметната плоча на Апостола. С удовлетворение и тази година установяваме, че румънците добре се грижат за барелефа. Приветливо сме посрещнати от местните жители, които вече са свикнали с поклонението на българи пред паметния знак на Апостола. Поднасяме венците, падаме на колене за минута мълчание и се насочваме към старата българска църква, в която Дяконът е пял. Храмът най-вероятно е носил името на светите братя Кирил и Методий. Надписите върху всички икони и стенописи тук са на български. Храмът е изографисан от Захария Цанюв и Цаню Захариев – двама от видните представители на Тревненската школа. В разговори помежду си, споделяме опасения за неизвестната съдба на тези ценни възрожденски икони. Църквата от 4 години не е действаща, след построяването на по-голям и модерен нов храм в селото. Постройката явно е оставена на произвола на съдбата и определено българската държава трябва да се заинтересува от тези ценни експонати на културното ни наследство и да предприеме необходимите стъпки за тяхното опазване. В приятелски разговор с местните питаме как са със здравето четиримата останали живи жители на Еникьой с българско самосъзнание, които познаваме от наши предишни идвания тук, които вече са на преклонна възраст. Разбираме, че са добре, но за съжаление нямаме време да ги посетим.

Бързаме към Тулча – градът-крепост на българщината през Възраждането. Програмата ни тук предвижда посещение на църквата „Свети Георги”, сградата на бившето българско девическо училище и къщата, в която е живял Стефан Караджа. През 19-ти век градът е бил икономически, културен и духовен център, като над 60% от населението му е било българско. През 1859 г. тук е основано първото българско училище в Добруджа, същата година е създадено и читалище, а десет години по-късно – и българско женско дружество, което обединявало 150 българки и се занимавало основно с благотворителност. Тук са учителствали възрожденските ни просветители Сава Доброплодни, Тодор Икономов, Кръстьо Мирски. Българите в Тулча не остават встрани и от националноосвободителните борби. Градът дава десетки участници в чети, в двете легии, Априлското въстание и Българското опълчение. Местните българи са били изключително заможни благодарение на възможностите, които дават огромните площи обработваема земя, многобройните езера и Дунав. Но те не стискат парите си само за лично благополучие, а даряват за построяването на културни средища за българското общество в Тулча, както само се е наричало. Така, с лични пожертвования на родолюбиви българи се стига и до построяването на църквата „Свети Георги”. В притвора, над входа четем още един отлично запазен надпис: „Тулча, 1854 г. майя 20. Съзидан храм светаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарского общества”. Ясно и точно. Ктитори са хаджи Велико Стефанов, Димитраки бей Теодоров, Стефанаки Теодоров... В църковния двор са погребани в знак на благодарност някои от дарителите за построяването на храма. Надписите на надгробните им паметници, естествено пак са на български -  ето какво пише върху камъка над гроба на хаджи Велико Стефанов: „Този, който съзижда църкви и училища като лежащий тука спомоществовател и родолюбив българин хаджи Велико Стефанов и със съпругата си Анастасия заслужава вечна хвала и благодарност от бъдещите поколения. Тури основата на българския храм „Св. Георги” и помогна за съзиждането на девическото училище – затова нека всички, които за народ милеят „Вечна памет” задружно му запеят. Роден на 1806 г. в Бейдаут, а починал на 25 декември 1882 г. От признателното българско общество в град Тулча”. Подробно и категорично.

Влизаме в храма. Веднага след входа се спираме пред иконата на светите братя Кирил и Методий, държащи в ръце свитъка с българската азбука. Дървеният иконостас на храма в Тулча е впечатляващо произведение на изкуството. Иконите в него са дело на зографи от Самоковската художествена школа. Надписите върху тях са български. Разбираме, че светите изображения са дарени от местните български еснафи. Девическото българско училище се е помещавало в сграда до църквата, която днес е превърната в търговски обект. Върху нея обаче е запазена плочата, поставена при изграждането й. И пак недвусмислен надпис: „Това здание, назначено за българско народно девическо училище положи му са основний камък от хаджи Велико Стефанов, българин от град Тулча на 11 мая 1881 г. и ся нарече на славянските просветители Свети Кирила и Методия, съзидено с капитала на българското женско дружество “Надежда” в Тулча, подпомогнато от българското читалище “Съгласие” от завещаната скромна помощ на почивший наш съгражданин българин Костандин Марков. Боже, увековечай трудовите на участвующите в това свято дело, упокой усопшите от тях и благослови настоящий дом за успеха и славата на българския народ. Доискарано и осветено на 11 майя 1882 г. Тулча.” Старателно прикрита зад една от масите в притвора е и друга плоча, на латиница. На румънски е обяснено, че изписаните имена са на дарители от 1927 г. А ето и самите имена: Иван Русев, Марин Николов, Стоян Казаков, Тодор Гинчов, Захария Джендов, Симеон Райнов, Митю Недев, Крум Кръстев, Христо Иванов, Марин Галчев, Борис Тончев, Васил Яков, Сава Савов, Георги Жеков, Димитър Добрев, Христо Николов... Последната ни спирка в Тулча е къщата, в която е живял Стефан Караджа. Намира се на няколко минути от центъра на града, в горната част на стръмна калдъръмена уличка – тук навремето е била българската махала. Върху къщата, която се обитава от бедно румънско семейство е монтирана плоча. Надписът върху нея е двуезичен и обяснява, че тук е живял в продължение на 6 години българският национален герой и революционер Стефан Караджа.

Първият ден от експедицията приключва в манастира Кокош, основан през 30-те години на 19-ти век от български монаси. Предвидено е да нощуваме тук. Още с влизането в манастирския двор сме впечатлени от съхранената автентична българска архитектура на старото крило в светата обител – напълно еднаква с тази в Троянския или Дряновския манастир например. Вечерта край лагерния огън споделяме впечатления от видяното през първия ден. Всички са в очакване на сутринта, когато предстои да отидем до люлката на българската държавност на Балканите – Онгъла. Преди да потеглим към близкото село Никулица, където е бил укрепеният лагер на кан Аспарух, отиваме в манастирското гробище да почетем гробовете на един подофицер и трима войници от Седми преславски полк, загинали през декември 1916 г., в края на кампанията на Трета българска армия за освобождение на Добруджа от румънска окупация. Тук са погребани подпоручик Неделчо Ламбов и редниците Юрдан Върбанов, Върбан Петков и Продан Георгиев. Със задоволство установяваме, че надгробните кръстове на загиналите наши воини са все още в прилично състояние.

Село Никулицел (така е трансформирано старото българско име Никулица) е превърнато от румънците заедно с манастира Кокош в център за поклоннически туризъм. При археологически разкопки на ранновизантийска базилика в населеното място са открити мощите на четирима раннохристиянски светци – Зосим, Атал, Камасик и Филип. Те са изложени за поклонение в църквата на манастира. Спираме пред най-малкия храм в Никулицел – той носи името на Свети Атанас Летни. Църквата е най-старата запазена в Северна Добруджа – строена е през ХІІІ-ХІV век. Другите средновековни църкви са унищожени след обезбългаряването и обезлюдяването на Добруджа по време на турското нашествие. Българските стенописи в храма са документирани от експедицията, проведена през 1917 г. През 70-те години на миналия век те са свалени и отнесени в Букурещ. За това свидетелстват и двете празни места за външни стенописи в предната част на храма, който всъщност е умалено копие на Боянската църква.

Изкачваме се на хълмовете над селото, откъдето се разкрива прекласна гледка към мястото, където през 680 г. българите на кан Аспарух разгромяват войската на Източната Римска империя и поставят началото на българската държава на Балканите. Пред очите ни е местността, описана от византийските хронисти, според които „варварите се укрепили в място недостъпно от три страни” Известният в историографията ни Никулицелски укрепен лагер се е простирал в подковообразна долина между северните възвишения на Бабадашката планина. Няма родолюбец, когото да не го побият тръпки, гледайки мястото, където се е поставило началото на днешната българска държава.

Връщаме се за разходка в Тулча и така приключва тази кратка експедиция, част от програмата на Националния младежки комитет на ВМРО за популяризиране на българското културно наследство извън днешните предели на Отечеството. Местата, които посетихме, си струва да бъдат видяни от колкото е възможно повече българи. А в Северна Добруджа има още немалко обекти, които пазят свидетелства за присъствието на народа ни в тази забравена българска земя.

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *