Иван Николов: Дачич – „Назад, назад, моме Калино“

Иван Николов: Дачич – „Назад, назад, моме Калино“

10 януари 2020  |   0 коментара

Анализ на Иван Николов, председател на Българския културно-информационен център в Босилеград. Анализът е направен за БГНЕС

Сръбският вицепремиер и министър на външните работи (и бивш говорител на Слободан Милошевич) Ивица Дачич от 2014 година втвърди тона си към България в отговор на нейните усилия да защитава правата на българите в Западните покрайнини на двустранните срещи, в Европейския парламент и Съвета на Европа. Неговите, пък и не само негови, злъчни и агресивни изказвания по български адрес, в никакъв случай не бива да се тълкуват като лично отношение. Дачич е вицепремиер и външен министър. Той говори от името на сръбското правителство, дори и когато пее на премиера Бойко Борисов и на президента Румен Радев „Назад, назад, моме Калино“.

Последното му изказване пред сръбската държавна телевизия на 5 януари, лишено от обичайната дипломатическа сдържаност, разголи до край сръбската политика по отношение на българското малцинство в Сърбия.

Коментирайки напрегнатите отношения с Черна гора, Дачич излезе от темата и каза, че България на всяка среща на Европейския съвет поставяла въпроса за правата на българите в Сърбия, които били пренебрежително малко - 0,26% от населението!? Само 48 часа по-късно, след като българското външно министерство отреагира на това изказване, Дачич каза, че не бил правилно разбран! Както през миналата есен, когато поучаваше премиера Борисов, се измъкна, че бил „лошо преведен“. Всъщност става дума за топло-студена тактика, с която сърбите тестват българската външна политика, с чиято мълчалива позиция сърбите бяха свикнали.

Няма съмнение, Дачич се дразни, че България настоява Република Сърбия да спазва конституцията и законите, които сама е гласувала за своите малцинства и поетите ангажименти в преговорния процес за членството си в ЕС. Той не разглежда спазването на правата на малцинствата като начин за модернизиране на страната и укрепване на добросъседските отношения, а като фактор на вътрешна нестабилност и злонамерена намеса във вътрешните работи на Сърбия. И още, той не допуска легитимното право на България да поставя (макар и безрезултатно) въпроси за своите малцинства извън границите си, но сръбските малцинства в Република Сръбска, Косово, Македония и Черна гора си ги иска заедно с териториите им.

Сръбското правителство би следвало да е наясно, че същността на проблема се крие точно в тия 0,26% българско население. Ако те са толкова малко, тогава къде са останалите? И каква е перспективата и на тия пренебрежителни 0,26%? Истината е, че за 100 години под сръбско управление, българите в Сърбия са намалели пет-шест пъти и продължават да намаляват все повече под натиска на сръбския национализъм.

Именно този агресивен национализъм на лидера на сръбските социалисти Дачич и неговите коалиционни партньори от Сръбската радикална партия накара повечето българи в Сърбия да напуснат родните си краища и да си потърсят нови места за живот. Както между другото и много други граждани на Сърбия, които отчаяни от управниците си и невъзможността да ги контролират и да ги сменяват на демократични избори, масово напускат страната с намерение да не се върнат никога вече. Нека да припомним, че през последните 15 години 654 000 сръбски граждани са напуснали Сърбия. 16% от тях са с висше образование. Всеки десети гражданин (и всеки трети студент) желае да напусне Сърбия. Няма как България да е виновна за това.

Проблемът на Сърбия не е България, която от време на време, на двустранните срещи и пред европейските институции, плахо настоява за правата на българите в Сърбия. Проблемът е в самата Сърбия, която вече два века се опитва да гради държавността си срещу и за сметка на другите, а не заедно с тях.

Проблемът на София, но и на Брюксел, е, че не осъзнават, че Сърбия няма намерение да спазва правата на малцинствата според общоприетата международна практика. Всички такива очаквания са чиста загуба на време. Независимо от либералното си законодателство и щедрите обещания Сърбия следва друга концепция. Тя дебне момента за прекрояване на границите и решаване на сръбския национален въпрос чрез създаване на етнически чиста държава върху набелязаните територии, които в момента се намират в съседните държави. Брекзит и заиграването с Русия, Китай и Турция дават надежда на сръбските управници, че могат да постигнат целта си с тяхна подкрепа. На това разчита и немалка част от сръбската опозиция.

Арогантното изказване на Дачич обяснява и арогантното поведение на местните власти в Босилеград и Цариброд срещу официалните представители на България, които от време на време идват в Босилеград и Цариброд. Няма защо да се лъжем – кметствата в Цариброд и Босилеград независимо от това, че в тях работят българи, са част от сръбската държавна администрация. Кметовете са издигнати и „избрани“ не като представители на българското национално малцинство, а като представители на сръбските националистически партии, чиито политически централи са в центъра на Белград. Това обяснява защо кметът на Босилеград през май 2017 г. отказа да приеме вицепрезидентката на България Илияна Йотова. И защо не бе допуснато откриването на паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром в Босилеград. Това обяснява защо бяха изгонени българските инвеститори, които се престрашиха да дойдат в Босилеград и да предложат работа на хората. И защо миналата есен кметът на Цариброд отказа да приеме българската парламентарна делегация начело със заместник-председателя на Народното събрание Валери Симеонов. Това обяснява опортюнизма на директорите на училищата не само при възстановяването на българския език, но дори и при провеждането на български културни програми в Босилеград, каквито бяха „Дните на българското кино“ и Коледната програма в Основното училище в Босилеград. Стигна се даже до там, директорът на Основното училище в Босилеград в прав текст да поиска от Столична община да се откаже от партньорството с КИЦ-а при провеждането на културни програми в Босилеград.

Да се надяваме, че тезата за прекрасното разбирателство на сръбските и българските държавни представители на официално ниво и проблемите, които се пишат за сметка на местните власти в Босилеград и Цариброд – сериозно ще бъде преосмислена.

Всичко това доведе българите в Сърбия до пълна безизходица и те масово подават документи за българско гражданство, масово кандидатстват за прием в българските университети и масово си търсят по-добри места за живот. Тази есен само около трийсетина първолачета в Босилеград са тръгнали на училище. До преди две-три десетилетия толкова имаше в най-затънтените босилеградски села.

И докато Босилеград и Цариброд все повече се обезлюдяват, въпросите за спазването на правата на българите се обезсмислят, защото няма вече на кого да се прилагат.

По същото време медиите яростно тиражират „шпионски“ скандали и просто теглят за езика българските политици да им отговорят по най-острия начин. В социалните мрежи подготвени тролове с фалшиви профили водят разгорещени пропагандни спорове, чертаят карти на „сръбският шоплук“ върху Северозападна България и си измислят езикови, етнографски и исторически доводи за създаване на „шопска“ нация. Точно там, където в селските кръчми силно трещи най-долнопробната сръбска чалга, която вероятно трябва да бъде новата културна матрица на „сръбските шопи“.

София вижда всичко това и си трае. Дачич, Вучич, Вулин и Дрецун от името на сръбското правителство редовно провокират България с българофобията си, а българските държавници продължават с мантрите за европейските ценности и „безрезервната“ подкрепа на Сърбия за членството в Европейския съюз. Те даже не си задават въпроса дали сръбските управници наистина желаят това членство, а още по-малко – дали го заслужават. Именно заради европейските ценности и заради европейските си партньори България не бива да бута Сърбия към ЕС на всяка цена. Сръбските управници много добре разбират, че нямат никакви шансове за членство в ЕС и затова пускат други балони – Малък Шенген, Евразийски съюз, стратегическо партньорство с Русия, Китай, Турция и пр.

В историческите план нерешените проблеми имат отложено действие във времето и циклично се завръщат на масата за решаване. България пропусна момента да постави въпроса за българите в Западните покрайнини в процеса на решаването на юго-кризата и обособяването на Сърбия като самостоятелна държава. Затова този проблем днес отново ни застига, но сега е по-сложен и в много по-неудобни външни и вътрешни обстоятелства. Да се надяваме, че вече е отминало времето, когато антибългарските провокации в София се посрещаха с презрение и насмешка. Днес трябва сериозно да се анализират и да им се дават сериозни отговори.

Коментари

Напиши коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани с *